Хавиер Сиера - Египетската тайна на Наполеон

Опиянен от този успех, Бонапарт се отправил отново към Кайро, където пристигнал на 11 август, по време на най-тежките горещини в годината. И тогава се случило нещо неочаквано: докато тайно уреждал триумфалното си завръщане във Франция, решил да прекара още една нощ на място, което никой не му препоръчвал. Този път ставало дума за вътрешността на Голямата пирамида в Гиза.

Наполеон никога не дал обяснение за това свое решение, нито разказал с подробности какво е преживял в пирамидата. Биографите му така и не успели да разгадаят мистерията. Но след като прекарал нощта на 12 срещу 13 август 1799 г. в недрата на най-големия паметник, издигнат от човека в епохата на Античността, Наполеон вече не бил същият…

— В капан съм!

Пулсът на корсиканеца изведнъж се учести и започна да удря в слепоочията му със силата на боздуган.

Всичко се случи за секунди: първо тялото му се сгромоляса, сякаш теглено от огромна тежест към земята. След това зениците му се разшириха в отчаян опит да потърсят искрица светлина, докато всяко мускулче по тялото му беше напрегнато до крайност.

— …В капан съм! — прошепна отново, легнал по очи на пода — Без изход! Погребан съм жив!

Войникът преглътна, предусещайки, че смъртта е близо. Беше сам под тоновете камък и нямаше дори една проклета карта, която да го упъти към изхода. Мъчителната мисъл, че не му бе останало резервно огниво, нито пък вода, заплашваше да го парализира от ужас. Как можа да бъде така небрежен? Как така той, кален в толкова битки, скорошен герой от Абукир, където унизи врага, как точно той бе забравил да вземе няколко предпазни мерки? Манерката и лампите, грижливо скътани в дисагите на седлото му, със сигурност се намираха извън обсега му. Беше твърде късно да съжалява за своята непредвидливост. Всъщност беше късно за всичко.

След секунда успя да реагира — вътре в каменния затвор потопен в мъчителна тишина, в която се долавяше нещо свещено, изведнъж си спомни за единственото, което можеше да спаси живота му: вярата. Трябваше да има вяра: вяра в победата, както по времето, когато прекоси Алпите за две седмици и завладя Италия с оръжие. Или както когато разби австрийците при моста в Арколе и Риволи.

Беше необходимо незабавно да си възвърне надеждата в собствената си съдба, която толкова пъти го беше спасявала в беда.

Нима не беше това изпитанието, което му оставаше да премине? Не се ли хвалеше често самият той, че вярва в предначертанието на съдбата? Защо сега не можеше да постави вярата си на изпитание ?

Офицерът, с посивяла от прах униформа, идваше малко по малко на себе си. Съзнанието му излъчи няколко бързи и прости команди към тялото: да размърда пръстите на краката си в кожените ботуши, да стисне силно зъби и да прочисти гърлото си с кратки и сухи покашляния. След това сбърчи нос в опит да събере глътка чист въздух от вековната атмосфера.

Беше жив, но изпитваше страх.

Страх? Дали напрежението, което усещаше да се изкачва спираловидно по гърба му, бе страх? И ако ли не, какво тогава беше? Точно сега ли щеше да отстъпи пред суеверията, които бе чувал от устата на бедуините, разказващи за невидимите обитатели на пирамидите? Можеше ли, както го бяха предупредили, да стигне дотам, че да загуби разсъдъка си, ако останеше дълго време в някоя от тях ?

…И колко време му оставаше? Цялата вечност ?

Студът — ледена тръпка, родена от дълбините на съществото му — го завладя и го прикова към камъка. Инстинктът му подсказваше, че предстои да се случи нещо.

Никога не беше изпитвал подобно чувство. Сякаш безброй ледени иглички пронизваха униформата му и се забиваха безмилостно в костите му. Кръвта му беше застинала във вените, а невиждащият му взор бе станал каменен и агонизиращ.

В продължение на няколко секунди дори не примигна. Боеше се, че сърцето му ще спре. Дори не дишаше.

Когато ужасът вече бе поел контрол над действията му, а студът и тревогата го бяха завладели, му се стори, че зениците му долавят леко движение. Корсиканецът се взря в полумрака. Първо си каза, че това е невъзможно. Нямаше как облак прах от пустинята да проникне толкова навътре. Но после се вкопчи стръвно е това видение. Имаше ясното усещане, че в дъното на залата се бяха очертали силуетите на поне двама души, сякаш тънък лъч светлина бе пронизал камъните, правейки ги прозрачни, и така бе разкрил нечие присъствие, останало скрито в продължение на хилядолетия.