Хавиер Сиера - Синята дама

Колкото и да е странно, Карлос повярва на това послание.

И така тази сутрин, един час преди срещата му с Хема, бе станало нещо такова. Вниманието му беше привлечено от няколко незначителни случки, свързани помежду си, които щяха да променят програмата му за деня.

Ето какво се случи: точно преди да стигне до редакцията, Карлос намери на улицата странно златно медальонче. Някой го бе изпуснал и верижката се замота съвсем случайно в една от обувките на журналиста. Когато с досада успя да го освободи от връзките на обувката си, видя с изненада, че върху едната му страна има съвсем ясна иконка, която той познаваше добре: това беше образът на мъртвия Исус, очакващ възкресението си, отпечатал се върху платно. Някой го бе изгубил на няколко крачки от редакцията. Но кой?

На медальона нямаше изписано нито име, нито дата — нищо, по което можеше да се открие собственикът му. Карлос го пъхна в джоба си и когато след минути седна на масата си и прегледа новините за деня, дошли по телеграфа, се увери, че откритието му не е случайно. „В село в планината Камерос е открито едно от най-добрите копия на Светата торинска плащаница“, гласеше едно от заглавията.

Светата плащаница ли?

Иконката върху този медальон не представляваше ли точно „Мъжът от плащаницата“?

Да. Това не можеше да е случайно.

Съвсем сериозен, Карлос изведнъж се сети за стария математик: нима щеше да пропусне такава възможност да открие Господ?

Тогава не можеше и да си представи колко далеч щеше да го отведе инстинктът му този път.

— Е, какво? — настоя Хема, дегизиран като военен репортер, застанал мирно пред него, глътнал корема си. — Сега накъде?

— На север. В Логроньо. Познаваш ли планините Камерос?

— Камерос ли? — отвърна изненадано фотографът. — В това време?

Хема хвърли тревожен поглед през прозореца на редакцията. Небе с гъсти облаци, причерняло като лошо знамение, покриваше Мадрид и мокреше града със студен ситен дъжд. После продължи мрачно:

— Сигурно си слушал радио, нали? Метеорологичната прогноза е ужасна…

Карлос не му обърна внимание. Той носеше своята пътна торба с най-необходимото и вече се спускаше по стълбите към паркинга, следван от приятеля си.

— Имам предчувствие. Днес ще направим страхотен репортаж.

— Предчувствие ли? Днес? — възрази Хема. — Знаеш ли поне че колата ти има нужда от вериги на височина над хиляда метра, като всички други. Да не караш всъдеход…

Журналистът отвори мълчешком багажника на своя Seat Ibiza, за да остави нещата си. Тази кола му харесваше. С нея бе прекосил половин Европа и никога не беше закъсвал. Защо ще закъса заради малко сняг?

— Не се притеснявай — промълви най-сетне Карлос. — Радвай се, че не знаеш какво те очаква днес. Така е най-добре!

Директорът им разрешаваше от време на време подобни отлъчки. Знаеше, че тия двамата винаги успяват да му сервират някоя хубава история. Някоя от ония, дето смекчаваха писанията на разни равини, суфи и кабалисти, пълнещи страниците с абсолютни истини. Но какво можеха да открият в мрачната сакристия на някакво старо село, което да си заслужава усилието?

— Имаш ли вериги? — настоя Хема.

Карлос го изгледа накриво.

— Какво става? Нямаш ли ми вече доверие? Наистина ли смяташ, че насред месец април няма да се справим с малко сняг?

Въпросът прозвуча като укор.

— Щом казваш… — измърмори фотографът. Той беше яко момче от Билбао и не обичаше много шегите. Когато мърмореше, приличаше на ранен мечок. — Познавам те добре, Карлос. Може да закъсаме на върха на някой хълм, търсейки фалшива реликва, и да умрем от студ под открито небе в два часа посреднощ, без вериги!

— Знам какво ти става. — Подигравателна гримаса се изписа на лицето на журналиста. — Смяташ, че ще си изгубим времето. Така ли?

Хема не отговори.

— Добре — въздъхна Карлос, завъртайки ключа да запали мотора. — Нека ти кажа плана си.

Очите на отец Балди се просълзиха от яд.

— Un’altra volta lo stesso errore 6 6 Отново същата грешка (итал.). — Б. пр. — прошепна, сдържайки сълзите си. — Как може да съм такъв наивник?

Ядосан, Балди пъхна писмото в сутаната си. Трябваше да предвиди, че онова интервю, дадено преди два месеца на един журналист от известно испанско списание, ще му създаде проблеми. Защото какво друго, освен разговора с един чуждестранен журналист, можеше да се сметне от Ватикана за „липса на дискретност“?

Този спомен беше още жив в съзнанието на стария музиколог: млад мъж на около трийсет години, чужденец, придружен от фотограф, който говореше развален италиански, се представи в абатството, под предлог, че иска да го интервюира за странната пасторска дейност, с която се занимаваше всяка сряда. Алибито му свърши работа — това щеше да открие по-късно и Балди прие той да запише разговора им. В крайна сметка работата му с така наречените обладани от дявола бе придобила някаква известност в средствата за информация в страната и мнозина искаха от него декларации или интервюта по този въпрос. През 1991 година дяволът беше на мода в Италия.