Хавиер Сиера - Синята дама

Инстинктът му на воин се пробуди във вените.

— Из-минах дълъг път да се срещ-на с теб — рече гласът, вече не така накъсан. — Ня-ма от какво да се боиш. Няма да ти причиня нищо лошо.

Гласът на духа беше спокоен. Ясен. Говореше на неговия диалект. И го правеше плавно, без да бърза. Щом Сакмо успя да се съсредоточи, забеляза, че скакалците бяха престанали да жужат и светлината бе по-поносима, беше избледняла дотолкова, че той успя да отвори леко очи и постепенно да дойде на себе си.

Първо видя петна, после сенки на неясни силуети и след секунди Сакмо с изненада различи върволица червени мравки, лазещи под лицето му.

Отново виждаше!

И точно тогава, като се обърна по гръб, зърна за пръв път, съвсем ясно, лицето на нападателя си.

— В името на дедите ми… — промълви, смаян.

Онова, което виждаше пред себе си, трудно можеше да се опише: едно нежно женско лице се взираше отблизо в него. Приличаше на тръстика. Изопнато. Удължено. Беше с големи светли очи. Никога не бе виждал такава бяла кожа. Ръцете бяха дълги, с тънки фини пръсти. А дрехите бяха най-странните, които бе виждал. Силно го впечатли небесносиньото покривало на косите, които му се сториха тъмни, и още повече — дебелото въже, с което нападателката му бе препасала дрехата си. Жената се усмихна, сякаш му съчувстваше.

— Зна-еш ли кой ден е?

Въпросът смути Сакмо. Духът го беше изрекъл, без да помръдне устни.

— Ще запом-ниш ли днеш-ната дата?

Индианецът я погледна пак изумено, но не отвърна. Не разбираше какво иска да му каже.

— Лето Господне хиляда шест-стотин двай-сет и девето. Много къс-но те от-крих, Сакмо. Се-га ти ще ми помог-неш.

— Да ти помогна?…

— Хиляда шест-стотин двай-сет и девето — повтори тя.

Тази цифра не му говореше нищо.

Сакмо започна да се изправя бавно и успя да се задържи на крака. Опипа кръста си, търсейки ножа, извади го полека и го скри в китката си. През това време жената, чиято кожа излъчваше светлина, сякаш се бе издигнала на няколко педи от земята. Гледан от това положение, острият й профил не беше заплашителен, а благ. И вече нямаше никакво съмнение: Сакмо стоеше пред синия дух от равнините. Някога баща му му бе говорил за него.

— Дойде ли краят на този свят, госпожо?

Без да помръдне устни, дамата засия, чувайки въпроса на стража.

— Още не, син-ко. Дош-ла съм да съобщя не-що на хора-та от тво-ето село. Но имах нуж-да от човек ка-то теб. Знаеш ли? Малко остава. Много малко, Сак-мо.

— Малко ли? Малко за какво?

— До ид-ването на истин-ския Бог. Трябва да подгот-виш хората си. Не тряб-ва да позво-лиш да се пролее кръв.

Индианецът потърка очи, мъчейки се да вижда по-добре събеседничката си. Още му пареха.

— Ще ме убиеш ли? — запита той, стискайки оръжието си.

— Не.

— И защо избра мен тогава?

— За-ради твоя знак, Сак-мо.

— Моя знак ли?

— Пог-ледни ръката си.

До този момент стражът не му обръщаше внимание: от външната страна на лявата му мишница от години имаше белег с цвят на гранат, голям колкото ухапване от змия, с формата на роза.

— Това е зна-кът на онези, които мо-гат да виждат. Жената се наклони над индианеца, протегна ръка и докосна остригания му до кожа череп. Тръпки побиха целия гръбнак на Сакмо, принуждавайки го да отпусне ръце и да изпусне ножа си от камък.

— Няма да ме напад-неш. Сега, синко, тряб-ва да ти дам нещо — продължи тя. — He-що, което ще разбе-рат чак внуците на твоите внуци, след не по-малко от три-ста години.

— Триста години?

— Почти чети-ри хиляди луни… — потвърди тя. — И ти ще го пазиш.

— Какво е то?

— Скоро, като се срещ-нем пак, ще го по-лучиш.

И като каза това, тя изчезна и мракът завладя отново равнините.

— И къде всъщност отиваме?

Хема Хименес зададе въпроса си подигравателно, свикнал със странностите на колегата си. За всеки случай бе навлякъл скаутския елек и бе натъпкал джобовете си с фотографски ленти. Закръглената му фигура — хранеше се добре и не спортуваше — се преобразяваше винаги когато той сложеше този екип. А за Карлос си каза още щом го видя да се задава, че повече няма да се хваща на номерата му. Както миналата седмица в Севиля, когато тоя проклетник го изостави насред квартал Санта Крус, докато търсеше магазин да купи филтър за телеобектива. Никога не бе работил с толкова припрян човек, който пощръкляваше така, когато се натъкнеше на нещо странно.

Торбата с фотоапаратите — изтъркана найлонова раница, спътница в безбройните му похождения — лежеше вече в краката му, пълна с всичко необходимо. Този път нямаше да му липсват нито батерии за светкавицата, нито ленти за зареждане.