Хавиер Сиера - Синята дама

— Не казаха, отче. Беше междуградски. От Рим.

— Тогава да звъннат пак…

Когато стигна до стаята си, Джузепе Балди бе забравил вече за обаждането. Увери се, доволен, че пощата е оставена точно там, където му бе казал брат Роберто. Сред писмата му наистина се открояваха три обемисти плика: два бяха от Рим, а третият — от един индустриален град в Северна Испания. Бяха изпратени от „свети Матей“, „свети Йоан“ и „свети Марко“. И бяха наистина пратките, които все чакаше. Писмата от „светците“. Бенедиктинецът ги погали, доволен.

Тези писма бяха единствената връзка с предишния му живот, която все още поддържаше. Живот, за който никой в „Сан Джорджо“ не знаеше. Те идваха нередовно, рядко по две заедно, и никога досега по три наведнъж. Затуй, като видя, че колегите му са изпитали едновременно нужда да му пишат, радостта му премина тутакси в тревога.

Но там имаше и още нещо. Още една сериозна причина да се стресне. Това беше кафеникаво писмо с познатия до болка релефен герб на Държавната канцелария на Негово светейшество. Пощенското клеймо на Ватикана бе сложено преди два дни, имаше и марка за бърза поща. Балди остави писмата на „светците“ настрана и се съсредоточи в това писмо.

— Светият престол? — промълви той и тутакси се сети за двете обаждания от Рим.

Страхувайки се от най-лошото, отец Балди опипа плика, преди да го отвори. Когато го направи, в ръцете му изпадна дебел официален документ.

„ Caro San Lucca 5 5 Драги свети Лука (итал.). — Б. пр. — прочете. — Трябва да прекъснете незабавно заниманията си. Научните съветници на нашия папа настояват да дойдете в Рим за разясняване на подробностите по липсата ви на дискретност в последно време. Трябва да пристигнете не по-късно от идната неделя. Свържете се с канцеларията на Конгрегацията по Доктрината на вярата или при невъзможност — с Института по външни работи. Там ще получите повече подробности“. Беше подписано нечетливо: Кардинал Шидив .

Дъхът му секна. Ако паметта не го лъжеше — а не беше така, — за втори път в продължение на деветнайсет години го порицаваха за „липса на дискретност“. Първия път това му коства изгнание на този венециански остров. Каква ли цена щеше да заплати сега?

В същия миг Сакмо реши да нападне.

Но преди воинът да успее да застане с лице към нападателката си и да забие секирата между очите й, ново сияние го заслепи. Почти нямаше време да различи високия странен силует на жената, която сега го гледаше. Силен порив на вятъра, като удар от сухо дърво, го повали по гръб.

— Сак… мо — повтори гласът.

Това беше краят. Вече знаеше. Животът му щеше да си иде като дъх.

Какво щеше да стане със семейството му?

А с племето?

Какво го чакаше на другия бряг на живота?

Равнината се бе изпълнила отново с онова тайнствено сияние, което сякаш можеше да докосне с ръка, и в същото време воплите на стража глъхнеха в блясъка, който го заливаше. Близките каменни къщи на Куелосе, гробището на предците, голямата кива — подземието за обреди на племето, и дори брегът на трите езера бяха окъпани в същото синьо сияние. Но Сакмо не можеше да види чудото и заедно със слепотата скоро го споходи и друго болезнено усещане. Някакъв вибриращ звук, хиляда пъти по-силен от онзи, който вдига рояк скакалци, прониза ушите му, довеждайки го до отчаяние. Така ли го зовеше смъртта?

Индианецът се затъркаля по земята с ръце на слепоочията. Скочи. Закрещя и заудря с юмруци главата си. Но шумът изпълваше всичко. Изпълни и него.

След секунди мозъкът му не го понасяше вече. Той бе забравил колко близо усещаше присъствието на нападателя си. И сразен, ловецът изгуби и последните си сили и се просна на земята в цял ръст.

След туй мракът облада съзнанието му.

И тишината.

Когато шумът и светлината стихнаха, младият индианец лежеше ничком, шарките по лицето му бяха размазани, а черепът — изподраскан. Не знаеше колко време бе минало. Болеше го главата, гадеше му се и оръжието му го нямаше. Секирата му се бе търколила на няколко крачки от него, но той нямаше сили да опипа земята и да си я вземе.

— Скъ-пи Сак-мо…

Гласът, който го бе ужасил, прокънтя над него; сякаш идваше от всички страни. Не знаеше колко време беше го чакал да се съвземе. Но той бе жив, жив!

— Защо бя-гаш от мен?

Объркан, синът на Гран Валпи реши в страха си, че е по-добре да не отговаря. Все още с лице в земята, той събра достатъчно кураж, за да прецени на какво може да разчита. И скоро откри нещо. Малкият нож от камък, с който дереше ловните си трофеи, бе затъкнат на кръста му.