Хавиер Сиера - Синята дама

— Не, не. Тук е. Но кой го търси? — повтори дрезгавият глас. Венецианецът бе изненадан. Това упорство да разберат кой е не беше обичайно.

— А вие? Вие кой сте? И защо не дадете слушалката на отец Корсо?

— Казах ви, че не може да се обади.

— Добре, ще позвъня по-късно — отвърна той гневно. — След вечеря.

— Искате ли да му предам нещо?

— Кажете му само, че го е търсил… — Замисли се. — …третият евангелист.

— Третият евангели…

„Свети Лука“ затвори и излезе от магазина, без да изчака апаратът да му върне останалите монети; имаше нужда от чист въздух, за да си поеме дъх. „Какъв глупак!“, помисли си.

Но изведнъж Балди разбра, че нещо не беше наред. Щом Корсо имаше среща с него в шест и половина при обелиска на площад „Свети Петър“, би трябвало да излезе преди доста време от дома си… а оттам не само че не му отговориха направо: „излезе“, но и някакъв непознат упорито твърдеше, че Корсо не може да се обади, и всячески се опитваше да разбере кой го търси. Болен ли беше? Може би задържан? Но в такъв случай от кого?

Пак ли параноя?

Или просто още един знак, че „ловът“, от който се опасяваше, вече е започнал?

Главата на Балди щеше да се пръсне.

Нямаше друг изход: заради собствения си душевен мир трябваше да разреши лично този въпрос. И то веднага. Спрял насред улицата, той потърси нещо в малката папка, която носеше. Ровеше така, сякаш току-що я беше откраднал, докато не попадна на връзка писма, пристегнати с ластиче. Върху един от пликовете, този с последния доклад, бе написан с печатни букви адресът на „свети Матей“:

— „Седиари“ ли? Не е далеч оттук — упъти го един карабинер.

— Мога ли да стигна пеш?

— Ще ви трябва половин час, но можете да го направите — усмихна се полицаят. — Продължете по Виа дела Кончилиационе до края на улицата, там завийте надясно и продължете до моста Виторио Емануеле II. Минете по него и тръгнете по големия булевард до края. Като стигнете площад „Ларго Tope Арджентина“ и видите руините на древноримски храмове, попитайте, наблизо е.

— Чудесно. Благодаря.

Разходката отне на отец Балди четирийсет и три минути. На няколко пъти той се спира по пътя, за да се увери, че върви в правилната посока, а спокойната красота на фонтаните на площад „Навона“, вече осветени в този час, и миризмите на апетитна паста, идващи от околните Trattorias, го изпълваха, напомняйки му, че е в Рим.

Все още не разбираше защо не можа да се свърже със „свети Матей“…, макар да започваше да се бои от най-лошото: ако не е заради IOE или римския трафик, логично беше, че не е отишъл на срещата, придържайки се към проклетия обет за послушание. Което би обяснило нежеланието му да говори по телефона.

Скоро щеше да разбере.

Отиването в Лагуна в планините Камерос заради Светата плащаница беше пълен провал. Селото, винаги пусто по това време на годината, посрещна Хема Хименес и Карлос Алберт с пълно безразличие. Сигурно никой от жителите му не знаеше, че името на селото се е появило тази сутрин в бюлетина на голяма осведомителна агенция. Какво значение можеше да има подобно събитие в този затънтен край на света? Тук единствената вест, достойна за внимание, бе, че е започнал да вали силно сняг, макар да беше средата на април, и още нямаше никакви признаци за настъпването на пролетта. Логично, затова поречието на Леса бе пусто и единственият признак на живот, който чужденците видяха, беше димът от четири-пет комина, виещ се към все така оловното небе.

За щастие журналистите намериха веднага енорийския свещеник. Казваше се Феликс Арондо. Откриха го на входа на църквата „Асунсион“ 10 10 „Успение Богородично“ (исп.). — Б. пр. — груба каменна постройка, издигаща се на най-високото място в селото, и веднага се сприятелиха с него. Дон Феликс беше едър мъж около петдесетте, сърдечен и жизнерадостен добряк, с нахлупено до ушите таке. И както се очакваше, тутакси се отзова на молбата на гостите. „Искате да видите реликвата ли? Ама разбира се, човече! Макар да не знам откъде им е дошло наум на журналистите, че е открита наскоро — измърмори, като се поотпусна. — От двайсет години съм в района и знам за нея от деня на пристигането си. Само че не я показваме никога, а тази Страстна седмица я изложихме за пръв път. Ще видите, прекрасна плащаница е“.

Журналистите го погледнаха косо. След миг щяха да разберат, че продължилото часове пътуване, завоите и лошото време — всичко е било напразно: кутията от червено кадифе, в която се пазеше платното, носеше точната дата на копието. „Хиляда седемстотин и деветдесета година — прочете свещеникът гордо, като извади кутията от един стар шкаф в сакристията. — Какво ще кажете? Не е зле, нали? От осемнайсети век е!“