Хавиер Сиера - Синята дама

Налагаше се значи да наруши правилото за срещите.

Докато заобикаляше сергиите за пощенски картички, разхладителни напитки, възпоминателни плакети и сладолед и си проправяше път към обелиска, Балди внимаваше много. Не искаше никой да попречи на срещата му със „свети Матей“. Беше се погрижил и за най-малките подробности: дори телеграмата, с която насрочи срещата с Корсо, беше най-прецизно шифрирана.

„Спокойно — повтаряше си. — Всичко ще бъде наред“.

Не можеше да отрече очевидното: беше много нервен. Започваше да си мисли, не без известно основание, че писмото, което получи от Държавната канцелария да се яви в Рим, и намесата в работата на отец Корсо бяха може би първите стъпки от някакъв лов на вещици срещу „евангелистите“. Това параноя ли беше?

Не можа да го преодолее. Като наближи обелиска, усети тръпки по гърба си. Това беше мястото на срещата и точният час. Вече всичко бе наред.

Дали?

Дали „свети Матей“ бе получил телеграмата? И най-вече, беше ли я разбрал? Дали и той бе готов да наруши закон номер едно на проекта? А имаше и нещо още по-лошо: дали Корсо не го беше издал в стремежа си да получи благоволението на новите отговорници за Хроновизията?

С приближаването си до мястото „свети Лука“ намали предпазливо крачка. Реши да седне и да чака, облегнат на един от каменните пилони до обелиска. Корсо трябваше да се появи всеки момент.

Той преглътна.

С всяка минута закъснение нови неизвестни терзаеха отец Балди: щеше ли да познае „свети Матей“ след толкова години? Дали той не беше сред свещениците, които минаваха в този момент по площад „Свети Петър“ по посока на базиликата?

— Боже господи!

Неспокоен, той погледна часовника си: 18,30 часът. „Точният час — помисли си. — Въпрос на минути е“.

От мястото, където се намираше, бенедиктинецът можеше да огледа всеки, който минаваше по площадката пред входа и слизаше по стълбите. Там стояха с издължени лица четирима sampietrini, с пищните си старовремски униформи, въоръжени с алебарди от стомана и дърво. Те пазеха известната Арко деле Кампане — главния вход към Ватиканската държава. „Ех, вярната швейцарска гвардия, от която никой папа не пожела да се откаже“, рече си „третият евангелист“.

Забеляза и присъствието на carabinieri сред туристите и дори се загледа в групите от чуждестранни студенти, които се възхищаваха на красивата колонада или на солидния обелиск.

Но нито следа от „свети Матей“.

— Проклетият римски трафик! — възмути се Балди.

Странна работа: той, който идваше от Венеция, бе стигнал навреме за срещата, а колегата му, който живееше в един квартал в центъра на Рим, закъсняваше. Корсо беше и писател. Дали не се е залисал пред пишещата си машина?

В 18,43 часа Балди стоеше там, все още прав и озадачен.

Чакането започваше да става непоносимо.

— Ако не можеше да дойде по това време, трябваше да ми го каже — измърмори. — Освен ако…

За „свети Лука“ неточността бе по-лоша от който и да е смъртен грях. Не прощаваше никому: нито на студентите си в консерваторията, нито на братята в манастира…, а още по-малко на приятелите. Смяташе, че Господ ни праща на земята с хронометър с обратно броене за отреденото ни време и затова беше обида към Всевишния да го прахосваме в чакане.

„Ако нечестивците от тайните служби са хванали телеграмата ми… вече щях да съм задържан — успокои се той, като се сети за най-лошото. — Трябва да има друга причина за закъснението“.

Но успокоението му не трая дълго.

Точно в 18,55 часа „третият евангелист“ не издържа повече. Стана бързо и вперил поглед пред себе си, се отправи към един от изходите на площада. Прекоси Виа ди Порта Анджелика по посока на „Галерия Савели“ — големия магазин за сувенири в квартала, който вече затваряше врати, и потърси вътре обществен телефон на по-тихо място. Балди бе решил да разбере какво става.

Стана за минута. Колкото да намери лири и да набере номера на „първия евангелист“.

— Ако обичате, мога ли да говоря с отец Корсо?

Киселият мъжки глас, който отговаряше винаги на този телефон, му каза да изчака. Щом го прехвърли на друга линия, бързо вдигнаха слушалката.

— Да, моля… Кой звъни? — обади се дрезгав непознат глас.

— Хм… Вие не сте отец Корсо, мисля, че са сбъркали.

— Не, не са сбъркали. Отец Корсо… — Той се поколеба. — …не може да се обади сега. Кой сте вие?

— Един приятел.

Балди реши да опита и настоя пред строгия глас:

— Знаете ли дали е излязъл?