Карл Сейгън - Контакт

В разгара на сексуалната революция тя правеше въодушевени опити да експериментира, но скоро разбра, че събужда у кандидат-любовниците си боязън. Интимните й връзки продължаваха по някой и друг месец. Понякога и по-малко. Алтернативата изглежда беше да прикрива интересите си и да премълчава възгледите си, което тя решително отказваше да прави още в прогимназията. Представата за майка й, самообрекла се на примирено и покорно затворничество, често спохождаше мислите й. Ели се замисли дали да не се насочи към мъже извън академичните и научни среди.

Изглежда имаше жени, толкова наивни, че разкриваха чувствата си без дори да размислят. Други прилагаха направо военни стратегии, като замисляха цели сериали от уж непредвидени обстоятелства и отстъпки, само и само да „спипат“ желателния мъж. „Желателен“, ето това беше. Нещастникът дори не бе желан, а само „желателен“ — един от многото приемливи обекти на желание в представите на останалите, за чиято сметка се разиграваше жалката шарада. Повечето жени, по нейна преценка, стояха нейде по средата, като гледаха да съчетаят своите страсти с очакванията си за дълготрайни изгоди. Може би между любовта и егоизма имаше някаква връзка, изплъзваща се от съзнателното наблюдение. Но цялата тази работа с пресметливо заложения капан караше Ели да потръпва. В това отношение предпочитам спонтанността, реши тя. Точно тогава срещна Джеси.

Гаджето й я заведе в една винарска изба на площад „Кенмор“. Джеси пееше „ритъм-енд-блус“ и свиреше соло китара. От начина, по който пееше и се движеше, Ели разбра какво й липсваше. На другата вечер отиде сама. Седна на най-близката маса и прикова поглед в него. Два месеца по-късно живееха заедно.

Само когато ангажиментите му го отвеждаха в Хартфорд или Бангор, тя успяваше да свърши нещо свое. Дните й минаваха в компанията на другите студенти, момчета от последното поколение на логаритмичните линийки, окачени като трофеи на коланите им. Момчета с пластмасови калъфи за писалки в джобовете. Изискани, наперени момчета, които се смееха нервно. Сериозни момчета, които мислеха как един ден ще станат учени, дори когато се разхождаха. Погълнати от желанието да се научат как да потънат в дълбините на тайните на природата, те бяха безпомощни в нещата от живота, където въпреки всичките си знания, се оказваха жалки и повърхностни. Може би отдадеността им на науката беше така всепоглъщаща, така непреодолима, че не им оставаше време да изградят от себе си завършени човешки същества. Или пък невъзможността да се оправят в обществото ги беше довела до области, в които това не бе належащо. Извън науката не ставаха за нищо.

А нощем — Джеси, скачащ и виещ, като неистова природна сила, обладала напълно живота й. За едната година, през която бяха заедно, Ели не помнеше веднъж да й е предложил да легнат и да спят. Хал хабер си нямаше от физика и математика, но беше живо същество сред вселената и, за известно време, тя също.

Мечтаеше си да съчетае своите два свята. Стремеше се към хармонична съгласуваност между физици и хора на изкуството. Но купоните, организирани от нея, все се оказваха вяли и приключваха рано.

Един ден той й каза, че иска да си имат бебе. Щял да стане сериозен, да се отдаде на нормален живот, да си намери постоянна работа. Дори бил готов да поговорят за евентуален брак.

— Бебе ли? — попита го тя изненадана. — Но аз трябва да завърша образованието си. Остават ми години дотогава. Ако родя бебе, никога повече няма да се върна в университета.

— М-да — отвърна той. — Но пък ще имаме бебе. Няма да завършиш, но ще имаш нещо друго.

— Джеси, аз трябва да завърша — заяви тя.

Той само вдигна рамене и Ели усети как целият им съвместен живот се изсипа от раменете му и се стопи. Тази история продължи още няколко месеца, но всичко беше предрешено от онзи кратък разговор. Целунаха се за сбогом и той замина някъде за Калифорния. Повече не го видя.

В края на шестдесетте години Съветският съюз успя да приземи космически апарати на повърхността на Венера. Това бяха първите работещи космически устройства, изпратени от човешката цивилизация на друга планета. Повече от десет години по-рано американски радиоастрономи, без да напускат Земята, бяха открили, че Венера представлява интензивен източник на радиоизлъчване. Най-разпространеното обяснение на този факт беше, че дебелият атмосферен слой на Венера задържа топлината с планетарен парников ефект. Според този възглед, повърхността на планетата бе много гореща, прекалено гореща за кристални градове и разхождащи се там венерианци. Ели потърси други обяснения. Опита се безуспешно да си представи биха ли могли такива радиоизлъчвания да идват от някой по-умерен венериански климат. Някои астрономи в Харвард и МИТ 3 3 Масачузетски технологичен институт. — Б.пр. твърдяха, че няма алтернативи на една нажежена Венера, които да обяснят радиоданните. Представата за парников ефект в такива мащаби се струваше на Ели неприемлива и някак отблъскваща. Как бе възможно една планета да го допусне? Но когато космическият апарат „Венера“ се приземи и от неговия корпус изпълзя термометър, температурата, която показваше, беше достатъчна за втечняване на калай и олово. Ели си представи топящи се кристални градове (въпреки че Венера не беше чак толкова гореща) и повърхност, покрита със силикатни сълзи. Беше романтичка. Отдавна си го знаеше.