Карл Сейгън - Контакт

Въпреки че беше решена на всяка цена да напусне дома, Ели почти се бе примирила с мисълта, че няма да продължи образованието си в колеж. Стотън нямаше да плати за обучението й на друго място. А плахата намеса на майка й беше напълно безполезна. Но се справи забележително със стандартните за всички колежи приемни изпити и за нейна изненада учителите й казаха, че най-вероятно ще получи предложение за стипендия от изтъкнати университети. На повечето въпроси от типа множествен избор бе отговорила по предположение. И това я караше да смята успеха си за чиста случайност. Ако знаеш съвсем малко, само толкова, че да изключиш всичко, освен двата най-вероятни отговора, а след това наслука подчертаеш по един от тях, шансът да улучиш отговора и на десетте въпроса е около едно на хиляда. При двадесет преки въпроса вариантите ставаха един милион. Но сигурно този тест се полагаше от около милион деца. Едно от тях ще извади късмет.

Кеймбридж и Масачузетс изглеждаха достатъчно далече, за да е изключено вмешателството на Джон Стотън и достатъчно близо, за да може да идва при майка си през ваканцията. За майка й такова уреждане на нещата изглеждаше труден компромис между необходимостта да изостави дъщеря си и нарастващото раздразнение на съпруга й. Ели сама се изненада, като избра Харвард пред Масачузетския технологичен институт.

Тя пристигна за началния ориентиращ курс. Симпатично тъмнокосо младо момиче със среден ръст, нервна усмивка и изпълнено с нетърпение да научи всичко. Зае се да разшири кръга си от познания, като се записа във възможно най-много курсове, извън основните й интереси към математиката, физиката и инженерството. Но в основните курсове възникна проблем. Установи, че й е трудно да обсъжда проблеми на физиката, камо ли да спори с колегите си, повечето от които бяха мъже. Отначало те проявяваха преднамерено безразличие към нейните забележки. Правеха малка пауза, след което продължаваха разговора си, сякаш тя изобщо не се беше обадила. Понякога обръщаха внимание на забележката й, дори изказваха похвала, но после продължаваха невъзмутимо. Ели имаше основание да смята, че забележките й не бяха съвсем глупави и не желаеше да бъде пренебрегвана. Още по-малко, когато ту я пренебрегваха, ту се държаха покровителствено с нея. Разбираше, че отчасти — но само отчасти — това отношение се дължеше на мека интонация. Затова с тренировки си изработи присъщия на физиците професионален тон: демонстрация на яснота, компетентност и много децибели над нормалното. При този тон бе много важно да е права. Трябваше внимателно да подбира своя миг. Беше й много трудно да го поддържа дълго, защото се боеше, че ще я досмешее. Затова започна да залага на бързи, понякога резки намеси в разговора, които обикновено привличаха вниманието на околните. След това известно време продължаваше с тон, по-близък до обичайния й. Всеки път, когато се озовеше сред нова група събеседници, й се налагаше пак да си проправя път, само за да потопи гребла в дискусията. Момчетата дори не си даваха сметка за този й проблем.

Понякога, по време на лабораторни упражнения или семинар, преподавателят се обръщаше към тях с: „Да продължим, господа“. И при вида на леко намръщената Ели обикновено добавяше: „Извинете, госпожице Ароуей, но аз просто ви възприемам като едно от момчетата“. Най-големият комплимент, на който бяха способни, бе да й признаят, че не гледат съвсем на нея като на лице от женски пол.

Принуди се отново да се бори със себе си, за да не се превърне във войнстващ мизантроп. Изведнъж й проблясна. „Мизантроп“ означаваше човек, който мрази всички, не само мъжете. Съществуваше и дума „мизогин“, тоест женомразец. Но лексикографите, явно от мъжки пол, кой знае защо бяха пропуснали да изковат дума за омраза към мъжете. Всички те навярно бяха изключително мъже, реши тя, и не са могли да предположат, че в езика има нужда и от такава дума.

Тя се оказа най-обременена от всички поради родителските ограничения. Откритите наскоро от нея форми на свобода — интелектуални, социални, сексуални — я освежаваха. По времето, когато връстниците й предпочитаха безформеното облекло, заличаващо разликите между двата пола, тя се стремеше да се облича просто и елегантно, и ползваше грим, който разстройваше ограничения й бюджет. Реши, че има и по-ефикасни начини да се изяви човек. Създаде си няколко по-близки приятелства, но и много врагове, които не я харесваха било заради облеклото й, било заради политическите й и религиозни възгледи, или заради енергията, с която отстояваше мнението си. Нейната компетентност и привързаност към точните науки се приемаха с насмешка от немалко иначе способни млади жени. Но известна група колеги гледаха на нея като на това, което в математическите среди наричат екзистентна теорема — доказателство, че една жена несъмнено е в състояние да се отдаде на науката. Дори я приемаха като ролеви модел.