Карл Сейгън - Контакт

Ели често се заглеждаше към Венера и си представяше, че тя е свят, подобен на Земята — населен с растения, животни и цивилизации, напълно различни от тукашните. Извън града, малко след залез, тя наблюдаваше нощното небе и впиваше поглед в ярката немигаща точица светлина. Сравнена с близките облаци, точно над нея, все още осветени от слънцето, Венера изглеждаше леко жълтеникава. Ели се опитваше да си представи какво ли става на повърхността й. Повдигаше се на пръсти и се взираше към планетата. Понякога беше почти убедена, че наистина я вижда: воалът от жълта мъгла сякаш изведнъж се повдигаше и за миг пред очите й изникваше огромен град, блестящ като наниз скъпоценни камъни с въздушни коли, носещи се шеметно по кристални спирали. Понякога си представяше, че се вглежда в едно от тези возила и за миг вижда един от тях. Или пък някое младо същество, което се взира в яркосинята светлинка на неговото небе, изправено на пръсти и мислещо за обитателите на Земята. Тази представа беше неустоима: знойна планета с тропически климат, гъмжаща от разумен живот, и то само на една ръка разстояние.

Съгласяваше се да наизустява уроците си, но разбираше, че в най-добрия случай това е кухата черупка на истинското образование. Извършваше минимума необходима работа, за да вървят бележките й добре и й оставаше време за куп други занимания. Успя да се вреди в свободните часове между предметите, а понякога и след училище, да посещава така наречената „работилница“ един опушен и порутен цех, оборудван след решението на училищното настоятелство да се отдели повече внимание на „професионалното образование“. Под „професионално образование“ се разбираше преди всичко да се научиш да майсториш нещо с ръцете си. Вътре имаше стругове, свредели, преси и всевъзможни други машини, до които й беше забранено да пристъпва, защото колкото и да бе способна, все пак си беше „момиче“. Макар и с неохота, позволиха й да изпълни свои проекти в електронния участък на „работилницата“. Тя можеше да сглобява радиоприемници, дето се казва, от едното нищо. После се прехвърли на много по-интересна тема.

Конструира кодираща машина. Беше много груба, но действаше. Можеше да поеме всякакво съобщение на английски език и да го преобразува чрез прост заместващ шифър в нещо, което изглеждаше съвсем неразбираемо. Но виж, да се построи машина, която да прави обратното — да превръща шифровано съобщение в разбираемо, без да са й известни правилата на заместване, — това бе много по-трудна задача. Или трябваше да накараш машината да изпробва всички възможни комбинации на заместване (A замества B, A замества C, A замества D…), или да съобразиш, че някои букви в английския се използват по-често от останалите. Можеш да добиеш някаква представа за честотата на буквите, като надникнеш в съседната печатарска работилница да видиш кои са най-големите сандъчета. „ETAOIN SHRDLU“ казваха момчетата, които се учеха на печатарски занаят. Това беше доста близко до реда на дванадесетте най-често употребявани букви в английския език. Следователно, при едно дълго кодирано съобщение най-срещаната буква вероятно ще бъде Е. Ели откри, че някои съгласни най-често вървят заедно, докато гласните се разпределят повече или по-малко случайно. Най-често срещаната трибуквена дума в езика беше определителният член „the“. Ако в рамките на една дума имаш буква, намираща се между T и E, тя почти сигурно бе H. Ако не, можеше да се обзаложиш, че е или K, или гласна. Ели изведе сама и други правила, след което прекара много часове в преброяване честотата на буквите в различни учебници, преди да установи, че такива честотни таблици вече са съставени и публикувани. Нейната дешифрираща машина можеше да послужи само за лично забавление. Нямаше възможност да я използва, за да предава тайни съобщения до свои приятели. Не беше сигурна с кого би могла безопасно да сподели тези свои електронни и криптографски интереси. Момчетата ставаха нервни и се дразнеха, а момичетата я гледаха озадачено.

В едно далечно място, Виетнам, воюваха войници на Съединените щати. Изглежда всеки месец прибираха все повече млади мъже от улицата или от фермата и ги изпращаха във Виетнам. Колкото повече разбираше причините за тази война и колкото повече се вслушваше в публичните изявления на държавните ръководители, толкова по-голям гняв изпитваше. Президентът и Конгресът лъжеха и убиваха, смяташе тя, а почти всички останали приемаха безропотно всичко това. Фактът, че вторият съпруг на майка й споделяше официалните позиции за договорни задължения, теориите за политическото домино и за наглата комунистическа агресия, само укрепваше решимостта й. Започна да посещава събрания и митинги в съседния колеж. Хората, с които се срещаше там, й се струваха много по-интелигентни, по-приятелски настроени, по-живи от нейните недодялани и безлични съученици в средното училище. Джон Стотън отначало само я предупреди, а след това й забрани да си губи времето със студентите от колежа. Те нямало да я уважават, казваше й той. Щели само да се възползват от нея. Тя си придавала задълбоченост, каквато нито притежавала, нито щяла някога да притежава. Ето, дори стилът й на обличане деградирал. Военните проблеми били крайно неподходящи за едно момиче и всички, който твърдели, че се противопоставят на американската намеса в Югоизточна Азия, били двулични лицемери.