Карл Сейгън - Контакт

Земята се въртеше в обратна посока. В единия край на небето звездите се издигаха. Това наричаха изток. В другия край на небето, зад нея, звездите се спускаха. Тази посока беше запад. Всеки ден Земята описваше пълен кръг и едни и същи звезди отново и отново се издигаха на едно и също място.

Но щом нещо толкова голямо като Земята се завърта веднъж на ден, то трябва да се движи изключително бързо. Значи всички, които тя познава, се вихрят с невероятна скорост. Хрумна й, че сега наистина усеща въртенето на Земята — не просто си представя, направо го усеща. В стомаха си. Като в бърз асансьор надолу. Тя отпусна глава още по-назад, докато Земята не изчезна от полезрението й. Само черно небе и ярки звезди. Внезапно я обзе желание да се хване за тревата. Направи го и изпита странно облекчение. Животът й тук зависеше от това. Иначе щеше да пропадне в небето и мъничкото й, сгушено тяло да бъде погълнато от тъмната сфера долу.

Извика, преди да успее да заглуши вика с китката си. Братовчедите й я откриха. Докато бавно влачеха крака надолу по склона, доловиха на лицето й необичайната смесица от възхита и изненада. Отдавна чакаха да я засекат и в най-дребна проява на неблагоприличие. Забелязаха го и хукнаха обратно, за да донесат на родителите си.

Книгата беше по-добра от филма. Най-вече в нея имаше много повече неща. А някои от описаните картини страшно се различаваха от тези във филма. Но и в двете Пинокио — дървено момче в естествен ръст, което по вълшебен начин оживява — имаше нещо като оглавник на шията си и ставите на крайниците му изглежда бяха свързани с щифтове. Когато Джепето тъкмо привършва сглобяването на Пинокио, той се обръща с гръб към куклата и тя го отпраща във въздуха с добре премерен ритник. В този момент пристига един приятел на дърводелеца и го пита какво прави, проснат така на пода.

— Уча мравките на азбуката — отвръща Джепето с достойнство.

Според Ели тази реплика беше изключително остроумна и тя с удоволствие я разправяше на приятелите си. Но всеки път, когато я цитираше, на ръба на съзнанието й засядаше неизречен въпрос: „Може ли човек наистина да научи мравките на азбуката?“ Да учиш стотиците щъкащи долу по земята насекоми, които могат да полазят по кожата ти и дори да те ухапят? Всъщност какво ли могат да научат мравките?

Понякога й се случваше да стане нощем, да отиде до банята и да завари там татко си по потник и долнище на пижама, изпънал врат с някаква благородна надменност да се сапунисва с крем за бръснене между носа и горната устна.

— Здрасти, Преш — й казваше той. Това беше съкращение на „прешъс“, скъпа, и тя обичаше да я нарича така. Защо се бръснеше посред нощ, след като никой нямаше да разбере, че е брадясал?

— Защото — усмихваше се той — майка ти ще разбере.

Години по-късно проумя, че не е разбирала напълно изричаната с усмивка забележка. Родителите й се обичаха.

След училище тя отиде с велосипеда си до една ливада край езерото. От чантата зад седалката извади „Наръчник на радиолюбителя“ и „Един янки в двора на крал Артур“. След миг колебание реши да почете от втората. Героят на Марк Твен го бяха ударили по главата и се беше събудил в Англия от времето на крал Артур. Може би това бе само сън или видение. А може и да беше истина. Възможно ли бе да се пътува назад във времето? Опряла брадичка на коленете си, Ели потърси любимия си пасаж — когато героят на Твен е намерен за пръв път от един мъж, облечен в ризница, и той го взима за беглец от местния приют за луди. Като се изкачват на хълма, пред тях изниква град.

„— Бриджпорт ли е това? — попитах аз.

— Камелот — отвърна той.“

Тя гледаше втренчено синята езерна повърхност и се опитваше да си представи град, който да прилича едновременно на Бриджпорт от деветнадесети век и Камелот от шести век. Точно в този момент майка й, задъхана, я намери.

— Търсих те навсякъде. Защо винаги си някъде, където не мога да те намеря? Ох, Ели — прошепна тя. — Случи се нещо ужасно.

В седми клас учеха за числото „пи“. Беше гръцка буква и приличаше на архитектурен елемент от Стоунхендж в Англия: два вертикални стълба с напречна греда върху тях — π. Ако измериш обиколката на един кръг и я разделиш на диаметъра на същия кръг, това е „пи“. Вкъщи Ели взе капака на бурканчето с майонеза, уви около него конец, после изпъна конеца и измери с линийка обиколката на кръга. По същия начин постъпи с диаметъра, раздели двете числа и получи 3,21. Изглеждаше съвсем просто.