Карл Сейгън - Контакт

— ВНИМАНИЕ — отпечата компютърът на дисплея на факса й.

Замисли се за баща си… е, за неговото подобие… за Поддръжниците, с тяхната мрежа от тунели през галактиката. Те бяха свидетели и може би бяха повлияли за възникването и еволюцията на живота по милиони светове. Строяха галактики, запушваха сектори във вселената. Можеха да уредят поне ограничено пътуване във времето. Бяха истински богове, надвишаващи многократно възможностите на благочестивите видения в повечето религии — поне на тези на западната цивилизация. Но дори и пред тях съществуваха ограничения. Не те бяха построили тунелите и не бяха в състояние да го направят. Не те бяха вкарали съобщението в трансцендентното число и дори не бяха в състояние да го разчетат. Строителите на тунелите и вписалите в пи информация бяха други. Те не живееха вече тук. Бяха напуснали, без да си оставят адреса. Когато строителите на тунелите са напуснали, бъдещите Поддръжници бяха останали сираци. Като нея. Като нея.

Замисли се над хипотезата на Еда, че тунелите са дупки на червеи, разположени на подходящи интервали около неизброимите звезди в тази и други галактики. Приличат на черни дупки, но имат други свойства и друг произход. Не бяха съвсем лишени от маса, защото тя бе забелязала как образуват гравитационни кладенци сред отломките в системата на Вега. И през тях същества и кораби от всевъзможен вид кръстосваха и свързваха галактиката.

Дупки на червеи. В красноречивия жаргон на теоретичната физика вселената представляваше ябълка и някой си бе пробил тунели през нея, прояждайки вътрешността с коридори, които кръстосват из сърцевината й. За един бацил, намиращ се на повърхността, това би изглеждало като чудо. Но едно същество, стоящо извън ябълката, не би се впечатлило чак толкова. От такава перспектива строителите на тунелите биха предизвикали само раздразнение. Но ако строителите на тунелите са червеи, то тогава ние какви сме?

Компютърът на „Аргус“ бе проникнал дълбоко в пи, по-дълбоко от всеки друг на Земята, макар и далеч не толкова, колкото бяха успели Поддръжниците. Беше прекалено рано според нея за недешифрираното от толкова време послание, за което й бе споменал Тиъдър Ароуей на брега на едно море, което не може да се намери на никоя карта. Може би това беше само подгряване, прелюдия към нови предстоящи чудеса, окуражаване за нови разкрития, подтик, за да не се обезсърчат хората на Земята. Каквото и да беше, едва ли бе посланието, с което сега Поддръжниците се бореха. Може би съществуват лесни послания и трудни послания, заключени в различните трансцендентни числа и компютърът на „Аргус“ бе открил най-лесното. С малко помощ.

В Станцията Ели се бе научила на мъничко смирение, сякаш й бяха напомнили колко малко всъщност знаят все още обитателите на Земята. Помисли си, че може би има толкова категории по-напреднали от хората същества, колкото съществуват между нас и мравките. Или между нас и вирусите. Но тази мисъл не я потисна. Вместо да изпита яд, тя я изпълни със замайващо чувство на възхита пред чудото. Колко много неща жадуваше да научи тепърва.

Беше като постъпването от прогимназията в колежа, от безусилните успехи към необходимостта да дисциплинираш духа си, за да разбереш изобщо. В прогимназията бе правела контролните по-бързо от всички останали. В колежа бе намерила хора по-бързи от нея. Същите трудности и предизвикателства бе изпитала в университета, при дипломирането си и когато стана професионален астроном. На всеки следващ стадий се бе натъквала на учени, много по-завършени от нея. И всеки следващ стадий се беше оказвал по-възбуждащ от предишния. Нека разкритията се навиват, мислеше си Ели, като гледаше към факса. Тя беше готова.

„ПРОБЛЕМ В ПРЕДАВАНЕТО. С/Н <10. МОЛЯ ОСТАНЕТЕ В ГОТОВНОСТ.“

Свързана бе с компютъра в „Аргус“ чрез комуникационен спътник, наречен „Дефком Алфа“. Може би беше възникнал някакъв проблем в контрола на подхода или провал в някоя подпрограма. Прекъсна размишленията си и отвори плика.

ИНСТРУМЕНТИ АРОУЕЙ, гласеше заглавката на бланката. Разбира се, писмото бе написано на старата „Роял“, която баща й държеше вкъщи, за да пише на нея служебните си и частни писма. В горния десен ъгъл бе отпечатано „Тринадесети юни, 1964 г.“ Тогава Ели беше на петнадесет години. Не можеше да го е писал баща й: по това време той отдавна беше мъртъв. Хвърли поглед в края на писмото и разпозна изрядния подпис на майка си.

Мила ми Ели,