Карл Сейгън - Контакт

— О, не, Елеанор. Аз не съм скептик. Аз съм вярващ.

— Нима? Историята, която трябва да разкажа, не е за Наказание и Награда. В нея не се разказва за Пришествие и за Възнесение. И дума не става за Исус. В част от посланието ми се говори за това, че ние не сме основната съзидателна цел на космоса. Случилото се с мен, прави всички ни твърде дребни.

— Така е. Но също така прави Бог много голям.

Ели го погледна за миг и продължи:

— Макар че Земята се върти около Слънцето, властващите сили в този свят — религиозни, както и светски — някога са държали, че тя изобщо не се движи. Така са могли да властват. Или поне да претендират, че имат всичката власт. А истината ги е карала да изглеждат твърде дребни. Истината ги е плашела. Тя е уязвявала властта им. Затова са я потискали. Тези хора са смятали истината за опасна. Сигурен ли си, че си даваш сметка до какво би довела, ако хората ми повярват?

— Аз търся, Елеанор. След всичките тези години, вярвай ми, познавам истината, когато я видя. Всяка вяра, която изпитва възхита пред истината, която се стреми да опознае Бог, трябва да е достатъчно смела, за да приеме вселената. Искам да кажа, истинската вселена. Всичките тези светлинни години. Всички тези светове. Мисля си за мащабите на твоята вселена, за възможностите, които тя предлага на Създателя, и дъхът ми секва. Така е много по-добре, отколкото да го приковеш към един малък свят. Никога не ми е допадала представата за Земята като за зелена възглавничка за краката на Бога. Тя е прекалено успокоителна, като детска приказка, като… транквилизатор. Но твоята вселена има достатъчно място и достатъчно време за Бог, какъвто аз си го представям.

Сигурен съм, че нямаш нужда от друго доказателство. Вече има достатъчно. Лебед А и всичко останало е само за учените. Ти смяташ, че ще ти е трудно да убедиш обикновените хора, че им казваш истината. Аз пък си мисля, че ще бъде съвсем лесно. Смяташ, че историята ти е твърде странна, твърде чужда. Но аз съм я чувал и преди. Знам я добре. Обзалагам се, че и ти я знаеш.

Той затвори очи и след миг изрецитира:

„И видя сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея… Наистина Господ е на това място, аз пък не знаех… Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни.“ 46 46 Битие 28:12–17. — Бел.прев.

Беше се унесъл, сякаш държеше проповед пред многолюдна тълпа вярващи от амвона на голяма катедрала и когато отвори очи, на устните му изгря усмивка, като че ли сам се укоряваше. Тръгнаха по широката алея, оградена от двете страни от яркобелите купи на радиотелескопите, насочени към небето. След няколко крачки проповедникът отново й заговори, с малко по-разговорен тон:

— Твоята история е била предсказана. Случвала се е и по-рано. Някъде вътре в себе си сигурно го знаеш. Подробностите ги няма в книгата Битие. Разбира се, че ги няма. А и как би могло да ги има? Предаденото в Битие е подходящо за времето на Иаков. Така, както твоето свидетелство е подходящо за твоето време, за нашето време.

Хората ще ти повярват, Елеанор. Милиони хора. По целия свят. Знам го със сигурност…

Тя само поклати глава и двамата повървяха още малко в тишина, преди Джос да продължи.

— Е, добре. Мисля, че те разбирам. Разполагаш с толкова време, колкото пожелаеш. Но ако е възможно да се побърза, направи го — заради мен. Остава ни по-малко от година до началото на новото Хилядолетие.

— Аз също те разбирам. Дай ми само още няколко месеца. Ако дотогава с „пи“ не се получи нищо, смятам все пак да оповестя какво се случи с нас там горе. Преди първи януари. Може би Еда и останалите ще се съгласят и те да проговорят. Става ли?

Продължиха да крачат мълчаливо към административната сграда на „Аргус“. Пръскачките навлажняваха изкуствената ливада и сред околната пустош зеленият килим, по който стъпваха, изглеждаше някак чужд, не на място.

— Някога омъжвала ли си се? — попита я той.

— Не, никога. Мисля, че бях твърде заета.

— Не си и обичала? — Въпросът бе зададен пряко, без увъртания.

— Кажи-речи, няколко пъти. Но… — Ели се загледа към най-близкия телескоп — шумът беше толкова силен, че трудно се долавяше сигналът. А ти?

— Никога — отвърна Джос спокойно. И след пауза добави усмихнато: — Но аз имам вяра.

Тя реши да поразсъждава над тази двусмислица по-късно и двамата се заизкачваха по късото стълбище към главния компютър на „Аргус“.