Карл Сейгън - Контакт

Той отметна глава, усмихна се с неговата си усмивка и тя потъна отново в прегръдката му, с очи, изпълнени със сълзи. Беше дълга прегръдка. А после усети, че нежно отдръпва ръцете й. Беше време да си ляга в леглото. Еди си представи как вдига показалец и го моли за още една минутка. Но не искаше да го разочарова.

— Довиждане, Преш — каза той. — Предай на мама моята обич.

— Пази се — отвърна тя със стаен глас.

За последен път хвърли поглед към морския бряг в центъра на галактиката. Двойка чайки беше увиснала над невидим въздушен стълб. Висяха и едва помахваха с криле. Вече на самия вход на люка Ели се извърна и извика към него:

— И какво казва вашето Послание? Онова, в числото пи?

— Не знам — отвърна той, малко тъжно, като пристъпи към нея. — Може да е някаква статистическа случайност. Все още работим върху него.

Бризът се усили и развя косата й.

— Е, обадете се, когато разберете — каза тя.

Бяха преизпълнени с радост, че са се върнали. Подскачаха от възторг. Качваха се върху креслата. Прегръщаха се един друг и се тупаха по гърба. Бяха готови да се разреват от радост. Бяха успели… не само това, бяха се върнали, плъзгайки се безопасно през тунелите. Изведнъж, сред урагана от статичен шум, чуха по радиото доклада за състоянието на Машината. И трите бензела намаляваха скоростта си на въртене. Натрупаният електричен заряд започна да се разсейва. От външният коментар ставаше ясно, че Проектът няма никаква представа какво точно се бе случило.

Ели се зачуди колко ли време беше минало. Погледна часовника си. Поне едно денонощие, което означаваше, че вече са в 2000 година. Много добре. О, само да чуеха какво имат да им разкажат! Тя потупа за всеки случай кутията, в която бе прибрала видеокасетите. Как щеше да се промени светът, след като се покажеха тези филми!

Пространството около и между бензелите възвърна нормалното си налягане. Люкът се отвори. Последваха въпроси по радиото дали са живи и здрави.

— Чувстваме се чудесно! — извика тя по микрофона. — Пуснете ни да излезем. Няма да повярвате какво преживяхме.

Петимата се появиха един след друг на люка, щастливи, поздравявайки ентусиазирано своите другари, помогнали в построяването и задействането на Машината. Японските техници ги посрещнаха с поклони. Официалните лица на Проекта се втурнаха към тях.

Деви тихо промълви на Ели:

— Струва ми се, че всички са облечени абсолютно по същия начин като вчера. Виж само гадната жълта вратовръзка на Питър Валириън.

— О, той си слага тая дрипа винаги — отвърна Ели. — Подарък е от жена му.

Часовникът показваше 15:20. Активирането бе осъществено някъде към 15:00 предния ден. Значи бяха прекарали там малко повече от двадесет и четири часа…

— Кой ден е? — попита тя. След което се огледа неразбиращо. Нещо не беше наред. — Питър, за Бога, кой ден е днес?

— Какво искаш да кажеш? — отвърна Валириън. — Днес. Петък. Трийсет и първи декември, 1999 година. Нова година. Това ли имаш предвид? Ели, добре ли си?

Виджи говореше на Архангелски да го остави да му разкаже всичко отначало, но първо да му дадат цигари. Около тях се трупаха официални лица от Проекта и представители на Световния консорциум за Машината. Ели забеляза дер Хеер, който си пробиваше път през тълпата.

— От ваша гледна точка, какво се случи? — попита го тя, когато се оказа на достатъчно близко разстояние да се чуват.

— Нищо. Вакуумната система се задейства, бензелите се завъртяха, създадоха доста мощен електричен заряд, след което всичко тръгна в обратна посока.

— Какво искаш да кажеш с „обратна посока“?

— Бензелите започнаха да забавят скорост и зарядът се разсея. Системите възстановиха налягането, бензелите спряха и всички вие излязохте. Цялото това нещо продължи може би около двайсет минути и не можехме да говорим с вас, докато бензелите се въртяха. Изобщо изпитахте ли нещо?

Тя се засмя.

— Кен, момчето ми — възкликна Ели. — Само да знаеш какво имам да ти разправям.

Имаше празник за персонала по случай активирането на Машината и настъпилата Нова година. Ели и нейните спътници не участваха. Телевизионните програми бяха изпълнени с празненства, карнавали, възпоминателни предавания, прогнози и оптимистични обръщения на държавни ръководители. Тя обърна внимание на изявлението на игумена Уцуми, брилянтно, както винаги. Но не можеше да се залисва. Директоратът на Проекта бързо бе стигнал до заключението, от накратко споделените откъси от техните приключения, че нещо не беше наред. Петимата се оказаха откъснати от прииждащите тълпи представители на правителства и членове на Консорциума, за предварителни разбити. Ръководителите на проекта им обясниха, че са сметнали за разумно всеки от тях да бъде разпитан поотделно.