Карл Сейгън - Контакт

Беседата с нея водеха дер Хеер и Валириън, в малка конферентна зала. Присъстваха и други официални лица от Проекта, включително бившият студент на Виджи, Анатолий Голдман. Тя разбра, че Боби Буй, който говореше руски, е попълнил мястото на американската страна по време на беседите с Виджи.

Слушаха я учтиво и от време на време Питър я окуражаваше да продължи. Но им беше трудно да схванат последователността на събитията. Голяма част от това, което им докладваше, ги тревожеше. Възбудата й не бе заразителна. Беше им трудно да възприемат, че додекаедърът бе изчезнал от Земята за двадесет минути, камо ли за едно денонощие, тъй като армадата от контролни уреди извън бензелите не беше нито филмирала, нито записала нищо необичайно. Всичко, което се бе случило, обясни Валириън, беше, че бензелите бяха набрали предписаната скорост, няколко уреда с неизвестно предназначение бяха помръднали онова, което трябваше да е еквивалент на контролни стрелки, след което бензелите започнали да забавят скорост и спрели, а Петимата се появили в силно възбудено състояние. Той не каза точно „дърдорейки безсмислици“, но Ели долови неговата загриженост. Отнасяха се с нея почтително, но тя разбра какво си мислят: единствената функция на Машината е била за двадесет минути да причини у тях запаметяваща се илюзия или — просто като вероятност — да доведе и Петимата до лудост.

Ели им пусна една по една видеокасетите, с грижливо поставени етикети: „Пръстеновидна система Вега“, например, или „Радио(?) комплекс Вега“, „Петорна система“, „Галактическа междузвездна мрежа“ и една с надпис „Плаж“. Вкарваше ги една по една и натискаше копчето за старт. Касетите бяха празни. Не можеше да разбере какво им беше станало. Внимателно беше изучила действието на микрокамерата и бе направила с нея успешни пробни кадри преди активирането на Машината. Дори бе проверила извъртения метраж, след като напуснаха системата на Вега. Още повече се отчая малко по-късно, когато й съобщиха, че инструментите, носени от останалите, също по някакъв начин се бяха повредили. Питър Валириън искаше да й повярва, дер Хеер също. Но им беше трудно, дори при най-голямо желание. Разказът, с който Петимата се бяха върнали, беше малко, да го наречем, неочакван… и неподкрепен с никакви физически доказателства. Освен това, времето никак не беше достатъчно. Те бяха останали извън наблюдението им само за двадесет минути.

Не бе очаквала такова посрещане. Но беше уверена, че скоро всичко ще си дойде на мястото. Засега се задоволяваше с това да преповтаря наум преживяното и да си направи подробни записки. Искаше да е сигурна, че няма да забрави нищо.

Въпреки че откъм Камчатка се придвижваше изключително студен въздушен фронт, в първия ден на Новата година беше изключително топло. В същия ден на международното летище Сапоро кацнаха няколко извънредни правителствени самолета. Новият секретар по отбраната на САЩ, заедно с екип от спешно събрани експерти пристигна със самолет, маркиран с надписа: „Съединени американски щати“. Пристигането им бе потвърдено от Вашингтон едва в момента, в който новината бездруго щеше да стигне в Хокайдо. Лаконичното съобщение за пресата гласеше, че визитата е рутинна, че няма никаква криза, никаква опасност и че не е било докладвано „нищо необикновено от страна на Комплекса за Машинно интегриране северозападно от Сапоро“. През нощта от Москва бе излетял ТУ 120 с екип специалисти на борда, сред които Стефан Баруда и Тимофей Гостридзе. Несъмнено нито една от двете групи не изпитваше радост, че им се налага да прекарат първия новогодишен ден, разделени от семействата си. Но времето в Хокайдо се оказа приятна изненада: беше толкова топло, че скулптурите в Сапоро се топяха и леденият додекаедър почти се бе превърнал в безформена ледена канара, водата се стичаше от закръглените му повърхности, които доскоро представляваха ръбовете на петоъгълните плоскости.

Два дена по-късно се стовари яростна зимна виелица и целият трафик до Машинния комплекс, дори със снегоходи, бе прекъснат. Повечето радио– и всички телевизионни връзки бяха нарушени. Ретранслаторната микровълнова кула бе съборена от бурята. По време на повечето разпити единствената връзка с околния свят беше по телефона. И макар въображаемо — с додекаедъра. Ели се изкушаваше да се прокрадне до него, да се качи на борда му и да завърти бензелите. Харесваше й да си поразвинти фантазията в тази посока. Но всъщност нямаше как да се разбере дали Машината изобщо отново ще проработи, поне от тази страна на тунела. Той й беше казал, че няма. Тя допусна в ума си мисълта, че е отново на онзи морски бряг. С него. Каквото и да предстоеше да се случи, една дълбока рана в душата й бе излекувана. Сякаш усещаше зарастващата тъкан по белега й. Това бе най-скъпата психотерапия в света. Само по себе си, това означаваше много.