Марко Семов - И за Америка като за Америка

Предстои ми сега да се запозная с един наш, български професор. Син на български журналист и карикатурист от преддеветосептемврийска България, убит, както много други, без вина и причина веднага след Девети… Един мислещ човек, един голям българин. И синът е мислещ човек. Семето на Райко Алексиев не се е попиляло из Америка… Мислите на Александър са ясни, задълбочени и сериозни. Минал е през всичко: и през бдителните очи на нашите комсомолски организации, и през намръщените погледи на ДС, и през всички изпитания и трудности, познати на такива като него в Америка, докато стигнал до „Ренд Корпорейшън“ („Корпорация под наем“). В тази известна в цял свят корпорация работят около четиристотин професори и доктори на науките. Тук, най-просто казано, анализите за развитието на света — и особено на нашия източен свят, са до такава степен дълбоки и тънки, щото, ако попитам колко ще струва след петнадесет години в България едно пакетче тиквени семки, със сигурност ще ми кажат. Както ще ми кажат колко дни от месеца трябва да работи в следващите години един български професор, за да си купи, да кажем, едно кило захар, едно кило картофи и един хляб. Резултат, както се вижда, все на безкризисното, планомерно и пропорционално развитие на нашата социалистическа икономика в съдружието на СИВ…

Пред мен заедно с Александър Алексиев се редят още трима професори от това вездесъщо научно ведомство, което работи по поръчка. Прогнозите на тази институция са дотолкова безпогрешни, че стрелят в целта по-точно, отколкото оръдията на Пентагона. Ето защо и той твърде често използва корпорацията за свои цели и проучвания.

Тук аз задавам своя коронен въпрос. Искам тия учени мъже да ми отговорят защо толкова много работят американците? Алчност, нужда, вътрешна потреба, религия или състояние на целокупния разноезичен и разноцветен американски дух…

„Основата на американското трудолюбие трябва да се търси в етиката на протестантите — казва ми проф. Крен. — В техните пуритански традиции, освен вродената неприязън към алкохола, се включва и философията на трудолюбието… Според тях трудът е морална ценност сама по себе си!“

Значи и тия протестанти, мисля си, са като нас, щом го имат това: „Залудо работи, залудо не стои!“

— Според Лутер и Калвин — продължава да ме просвещава професорът — да се безделничи, да не се работи, е неприемливо и богохулно. — Трудът е вид служба на бога…

Слушам и скептично въртя един молив в ръка. На мене ли, социалистическия човек, ще ми ги раз правя тия. Ние за какво не го обявихме труда — и за най-голямото богатство, и за най-високата морална ценност, и ордени се раздават колкото щеш, и звания за онзи, който що-годе прилично си свършва работата, и лауреатства… И пак до обяд не ни се ходи на работа, следобед вече не ни се работи…

А професор Крен продължава:

— Фондация „Пъблик Адженда“ проведе изследване с четири въпроса:

За вас работата е:

— неприятна необходимост;

— замяна на труд срещу заплащане;

— интересна и желана сама по себе си дейност, която обаче твърде често ограничава човека;

— морална стойност сама по себе си.

Повече от петдесет процента отговорили: „Имам вътрешна потребност добре да си свърша работата, независимо от заплащането…“

— Това — казвам — е ясно. Но все пак не разбирам какво я е докарало до главата на американеца тази вътрешна потребност…

— Тук има конкуренция — казва Крен. — Тя е в състояние да накара всекиго да си върши работата най-добре. А това, като стане втора природа, че даже и първа на човека, лесно се превръща по-сетне и въз вътрешна необходимост. У нас има съвършена система за стимулиране на труда, която, съчетана с конкуренцията, е даже нещо повече от първата природа на човека.

Ние сме страна на нови хора — продължава Крен, — дошли и идващи отвсякъде. Но в Америка доминира здравият разум. Защото дошлите тук е трябвало да оцелеят. А се оцелява с разум, с труд, с пестеливост, с предприемчивост. Това са традиционните начала, които обединяват американците. Затова и не познаваме догмите, предразсъдъците, следователно сме освободени от техните ограничения. Тия хора искат да се задържат тук, да останат и не просто да останат, но и да се наложат…

В Англия — казва той — са много смешни: аристократи, средна класа, работническа класа. И възможностите на един работник, колкото и богат, да речем, да стане, да премине в другата класа, в средната, или недай боже — в аристокрацията, са много малки, за да не кажем никакви…