Марко Семов - И за Америка като за Америка

Спирам непознат човек, като съответно, според моите си български критерии, го преценявам свестен човек ли е, дали е член на американската комунистическа партия, че да му имам доверие… Нейсе, познах. Човек излезе. Описвам му положението си, на всичко отгоре се оказва схватлив. Заведе ме до един от тия компютри, преповтори с натискане на бутоните спирките, през които съм минал. Компютърчето отговори: господинът е платил двадесет цента по-малко. Ако е искал да се вози само за един долар, е трябвало да слезе на предната спирка… Как стана, при толкова хиляди пътници, точно мен да уцели, че съм платил по-малко — убийте ме, не проумях!…

Ами сега, като кьорав негър или друго служебно лице няма наоколо, да му дам тия проклети двадесет цента и да се махам от това място…

Пак въртя очи към господина. Демек — сега какви да ги дъвча? Интелигентен човек излезе, казвам ви. Даже се питам, дали някога не е имал нещо общо с Интернационала?… Веднага ме заведе до друго едно такова табло с компютър и натисна друг бутон. В Америка бутони да искаш. После каза: „Ако господинът има двадесет цента, може ето тук да си доплати билета. Ако нямате дребни — пуснете долар, тук ще ви ги развали. Ако имате по-голяма банкнота, нея пък ето тук пуснете. Ще я получите в долари.“ Оттук нататък, но познатия начин. Пуснах доларчето — отброи ми компютърчето пет по двадесет цента. Ха сега в оная цепка, където трябва да доплатя, ето ти едно ново картонче, напъхвам го в автомата, желязната преграда, която така немилостиво ме бе арестувала, се дръпна, даже имах чувството, че се изкриви в поклон и в благодарност…

Този ден направих важен извод: може голям дявол да си, американската държава не можеш да я минеш… Поне такива като мен не могат…

Та, като гледам този стъклен етаж, като гледам тия стотици компютри, леко потръпвам…

— А бе, Владко, ами ако кафе ти се допие, и за него ли компютрите ти дават разрешение?

Владко ме завежда в една малка стаичка на същия етаж. В стаичката автомати всякакви, ни продавачка, ни, да речеш, метачка в синя, спретната престилка и с дълга метла в ръка, с която да се закачиш или да одумаш директора. Ето тук, ако дойде гостенин, може да изпие едно кафенце, да си хапне закуска и да пийне от тези десетина вида сокове…

— Е, в тая компания от компютри — цял ден, цяла седмица, цяла година, а както върви, и цял живот, не ти ли е скучно, Владко… Нито има с кого да се скараш, нито на кого зад гърба да смигнеш, нито, вярвам, ти стиска доносче срещу някого да пуснеш.

Тая работа с доносите си заслужава да я проверя как стои на американска земя. Владко все пак е наше момче, ако той не ме разбере, кой?

— Пишете ли тук доноси един срещу друг? — питам.

Владко ме гледа, като че ли току-що е видял как земетресение раздрусва тая висока, втора по височина в Америка билдингова сграда, и половината, в която сме ние, се откъсва и полита към земята…

— Кой да пише донос, за какво?

— Ами най-просто — казвам… — От завист…

— Хм — казва той. — Тук не е така. Всеки си има работа всеки си я върши. Както я вършиш, така и ще те оценят. Донос! Че нали, ако го напишеш, тия ще вдигнат Америка на главата си, да разберат вярно ли е или не написаното. Тук — казва Владко — страшно държат на морала на служителите… Като бях студент, много се учудвах — за това, дали си лоялен и коректен с колегите си, дали си готов на доброволен труд за обществото, дали си склонен да помагаш на изостаналите, ти се пише характеристика. И от нея много зависи на каква работа ще попаднеш.

— Че и тук ли има характеристики?

— Има, ама са доста по-различни от нашите. — И веднага се поправя, американецът му с американец: — От вашите… Ония са за класово — партийния произход, тия тук — за нравствената ти същност.

— Ами с дисциплинарните наказания как стои въпросът? — питам пак…

Той отново недоумява и аз съм готов да мисля, че тоя човек е добър, добър, ама нещо гламав пада…

— Абе успиш се сутрин — казвам. — Препиеш и вместо в девет дойдеш в единадесет на работа. Или, да речем, тръгнеш на работа, и хоп — пуснали в магазина дънки. Наредиш се на опашка за дънки и окъснееш…

— Не — казва той, — такова нещо тук не може да се случи. Кой се реди на опашка за дънни? Тук… — той мълчи, явно преценява дали ударът, който ще ми нанесе, няма да е много силен. — Тук опашки просто няма…

Сега мълча аз.

— Е, ако все пак закъснееш?

— Може и нищо да не стане. — И той ми показва едно тлъсто, кожено кресло, в каквото винаги съм си представял, че се въргалят милиардерите. — Шефът си има мнение, съставяно бавно и много точно за всеки от нас. Може и дума да не ти каже. А може и без никога да си закъснял, да ти подаде пътния лист за живота. — Владко се усмихва. — Нали имаше едно време един такъв съветски филм… А може — той се замисля, — ако нещо си се провалил в работата, ако не е много сериозен провалът, да ти направят забележка. Няма правила… Тук никой никого не е докарал насила. Заплатата е висока, престижът също. И те ден и нощ трябва да се защитават.