Марко Семов - И за Америка като за Америка

Появи се проблемът за по-голяма свобода на работното място. Той доведе до увеличаване на образованието. Ето още две цифри: през 1940 г. средното образователно ниво на американския работник е 8,7 години. Четиридесет години по-късно то е 13 години…

Иначе казано, всички работници в Америка имат малко по-високо от онова образование, което у нас се нарича средно. Макар че друг е въпросът доколко нашето средно образование е добро.

— Някога хората работеха много и поради икономическата принуда — казва още професорът. — Страхът от безработица беше реален и силен. А самата безработица — страшна. Днес този страх не съществува в същата степен. Безработицата е по-скоро морален проблем, отколкото икономически. Помощите за безработните, безплатните купони, увеличението на семействата с две заплати направи безработицата съвсем не такова плашило, както преди две-три десетилетия… Поради това и икономическите стимули не са вече толкова важни. Засищането на материалните нужди на хората, таванът на материалните придобивки вече е постигнат за много голяма част от населението. Те вече не са всеобща цел и смисъл на труда…

— Тогава какво остава — попитах, — доброто възпитание ли, калвинизмът ли?

— На нас очевидно ни е нужна нова система от ценности — казва професорът. — Но каква точно — ето въпроса, на който Америка ще трябва да отговори през следващите години… Но нали човешкото щастие и смисълът на живота съвсем не се заключват в постигането и в постигнатото. Той много повече е в търсенето…

— И докато търсите, все така ли ще работите питам. — Трудолюбието вече ехо на инерцията и традицията ли ще бъде?…

— Кажете го по-добре на една популярна, вкоренена в самите основи на нашия живот нравственост. Ако тази истина — той замълчава — въобще може да се формулира така накратко…

— След като в Америка — задавам аз последния си въпрос — хората не се страхуват вече от безработицата, след като демокрацията ви е толкова вездесъща и когато човек е на път, и когато е на работа, и когато е в леглото, в което — казвам — съм напълно убеден, то все пак вие, американците, имате ли някакъв страх!…

— Имахме страх от война — отвърна просто Крен. — От руснаците. Сега вече този страх изчезна. С тази си заслуга Горбачов си осигури най-елитно място в човешката история. Преди двадесет години имахме страх, че сме ненавиждани от света, Русия ни бе изпреварила в Космоса, затънахме във Виетнамската война. Американците трудно преживяха това световно пренебрежение към тях… Това бе смисълът на Рейгъномията… Да се възвърне престижът на Америка! И ние го постигнахме…

Не съм още преспал, дето се казва, една седмица в Америка, а се хванах с най-големия въпрос: защо толкова много работят хората в тая държава… Всъщност това непонятно за нас, европейците, американско трудолюбие е една от най-големите ми изненади в Америка. А още изненади идат, още много има да се види…

Гледах я аз Америка още когато на екрана във френския „Боинг“ се показа суша. Летенето над водата свършваше, екранът показа точно къде е самолетът, тогава се наведох през прозорчето и погледнах надолу… Настъпили бяхме над Канада.

Все си бях представял Канада зелена и крави в нея колкото щеш. А сега изведнъж гледам — сняг. Много сняг. Реките свити в снега и ледовете станали сини и тънки. От височината, на която се намираме, изглежда, че долу има снежна буря. Безкрайни и безлюдни пространства. Колко време става летим, а ни комин пуши, ни керемида се червенее, ни крава, да речеш. Все бяло, все празно… Ето го един от резерватите на човечеството… Тук няма как водата да не е чиста, въздухът да не е от кристал нагоре. Добре ще им е на канадците, когато светът се задъха съвсем, когато свършат носните му кърпички, когато и водата свърши и човек не ще може, като види изворче, да се наведе и да си пийне. Ето — чешмите у нас пресъхнаха, реките отъняха, потекоха кални и мръсни, от автомобилите ни излиза лют пушек, който се настанява по улиците, по площадите, прави цяла въздушна възглавница над главите ни и ни пречи да видим слънцето денем, нощем — месеца… И у нас е така, и в бившия социалистически свят е така, и в Европа е така… А в Канада не е… И в Америка, както ще видя много скоро, не е… Имат си въздух, и реки колкото щеш чисти си имат. И което е по-важно, там реките вече никога няма да станат по-мръсни и въздухът по-малко чист…

Като ходих насам-нататък, като се срещах с разни хора от професора до моите домакини — фермерите в Тера Хота, от шофьора на такси до колегите журналисти в „Лос Анжелос таймс“, във „Вашингтон пост“ или в местния вестник, в Санта Фе, все питах кой сега е най-големият проблем на Америка: индианците ли, дето ги изтребват все повече и повече, и като чете човек нашите загрижени вестници, ще разбере, че скоро от тях и крак няма да остане, негрите ли, безработицата ли или опиатите. Всички те най-често ми даваха съвсем друг отговор. Екологията, казваха те. Това сега е световният проблем номер едно.