Мария Семьонова - Вълкодав

Вълкодав мълчаливо премина през кръга на талигите, сложи учения мъж да легне под навеса и го зави с вълнения плащ. Оня продължи нещо да обяснява, дори го хвана за ръката. Вълкодав издърпа дланта си и прекоси лагера, за да се усамоти на брега на езерото, където пасяха спънатите за през нощта коне. И дълго стоя там, загледан в диплещата се над водата тънка мъгла.

Далеч над езерото аленееха зареяните из прозирния въздух заснежени планински зъбери, огрени все още от слънцето, прекрачило отвъд хоризонта. Вълкодав добре помнеше как го бяха изблъскали от пещерата върху синкавата гърбица на ледника, под безмилостното зимно слънце — дрипав, целият в белези от веригите на врата, китките и глезените. На си ти свободата, казаха. Върви. И той тръгна, залитащ, бос, хлъзгайки се по коравия сняг, притиснал длан към раната на хълбока си…

Отзад изшумоляха нечии стъпки. Вълкодав позна Авдика по походката и не извърна глава.

— С момата ли се сдърпахте? — попита младият сегванин и разбиращо кимна. — Случва се.

— Случва се — каза Вълкодав.

— Слушай, вянино… — Авдика замълча, погледна встрани, после изплю камъчето: — Така и не разбрах как ме тръшна тогава, при Айр-Дон. Дали няма да ми покажеш, стига да не ти се свиди?

Вълкодав сви рамене. Не му се свидеше. Хватката не беше от онези, които е забранено да се показват на други хора. Той премести Прилепчо на гърба на коня си, който зобеше трева наблизо. Конят извърна глава, кротко подуши Прилепчо, с когото вече се бяха поопознали, изпръхтя и пак заби муцуна в тревата. Прилепчо изприпка, впивайки нокти, в гърбината му, шмугна се в гъстата грива и се зае да облизва избилата по нея сол.

Авдика вдигна копието си и както тогава, в кръчмата, го насочи към Вълкодав. На вянина кой знае защо му се привидя, че има някакво сходство между него и комеса, когото бе убил преди единайсет години… Сигурно защото и двамата бяха руси, пък и косите им бяха прибрани еднакво.

— Гледай сега — започна да обяснява той. — С лявата ръка отместваш острието, ей така. С дясната хващаш дръжката и…

Ръкохватката пак се изплъзна от дланите на младия сегванин. Авдика се опита да задържи копието, но вместо това неволно започна да подтичва в кръг около Вълкодав. После изгуби равновесие. „Вихърът сграбчва и отнася сламката“. Авдика със смях се просна на земята, споменавайки тристенния кремък на Тунворн.

— Как ме подреди, а? Хайде още веднъж…

А на Вълкодав му се привидя, че до поляната спира кротко сиво магаренце, а от богато избродираното седло в тях двамата с Авдика зорко се взира мургава белокоса старица.

Кан-киро веддаарди лургва, мислено й рече Вълкодав. В името на Богинята, нека любовта властва над света. Виждаш ли, Майко Кендарат, вече и аз се сдобих с ученик…

Когато Ниилит ги повика за вечеря, Вълкодав отиде до огъня с котле — и за Тилорн. Младата готвачка бе спретнала гъста супа от ечемик със сланина, пържен лук и някаква ароматна подправка, сготвена по сакаремска рецепта. Ниилит имаше позволение да използва хранителните запаси както намери за добре и май нямаше да има недоволни.

Търговецът Фитела, както подобава на всеки вожд, пръв опита гозбата, след него и Аптахар. Фитела не каза нищо, само се усмихна и кимна в знак на задоволство. Аптахар обаче примижа от наслада, приглади мустаците си и одобрително потупа Ниилит по рамото с думите:

— Трета година пътувам с теб, Фитела, нито веднъж не съм си лягал гладен, но кълна се в пазвата на чедолюбивата Родана, нищо по-вкусно не бях ял досега!

— Ще вземеш да разглезиш тия юнаци — подметна търговецът на Ниилит. — Току-виж им се прище да ги храня с печена есетра и солени орехчета.

Ниилит притеснено се размърда и запримигва, смутено, дори леко уплашено. Как да разбира чутото — като похвала или упрек?… Воините със смях и закачки насядаха в кръг и започнаха да гребват с лъжиците от котела един подир друг, по старшинство. Когато дойде редът на Вълкодав, той напълни котлето си и го занесе на Тилорн.

— Вълкодаве… — разкаяно поде Тилорн, но не дочака отговор. Вълкодав го тури да седне, връчи му лъжицата и котлето, сетне мълчаливо се оттегли. Отиде при огъня и започна да се храни. Може супата да беше гъста и вкусна, но той така и не усети вкуса й.

Когато Фитела раздаде хляба, на Вълкодав му се падна голям крайшник. Той го разчупи и изяде половината, а другата скъта. След вечерята, когато двамата с Ниилит миеха опразнения казан, той със замах запокити останалото парче почти насред езерото, за да му се отблагодари за гостоприемството.