Мария Семьонова - Вълкодав

— Поплувай, ако искаш — предложи той на Ниилит. — Аз ще те пазя.

Там, където бе цопнал хлябът, от водата шумно изскочи едър рибок. После настана тишина. Обитателите на езерото бяха приели приношението и обещаваха да не плашат Ниилит.

— Благодаря, господарю — тихо каза тя и отиде да се съблича зад един храст. Вълкодав седна с гръб към езерото, обгърна с ръце коленете си и вторачи поглед в сгъстяващата се тъма.

Окото на Боговете виждаше, Боговете знаеха: той се радваше като паленце, че е оцелял… че изведнъж вече не е сам-самин…

Ниилит плискаше в езерото зад гърба му. Плуваше като жабче, без страх от тъмната вода с нейните студени подмолни течения и обитаващи дълбините твари. Да не говорим, че той, Вълкодав, я варди на брега.

Топлата тиха вечер бе толкова хубава, че пътниците останаха до късно край огъня. Авдика изрови от багажа арфата си — куха дървена кутия с пръстеновидно извити рога, също направени от дърво. Оказа се, че младият сегванин го бива да подръпва петте струни, че и сума ти песни знае — от героични до смешни, чак непристойни. Пяха почти всички, дори Фитела, даже Вълкодав изпитваше от време на време желание да им приглася. Донякъде бе изненадан от себе си, когато осъзна и този си порив, и собствената си нерешителност. Не го биваше да се весели.

— Веднъж сам Бог яви се на Комгала в съня. Той бе могъщ и страшен, ала красив в мъдростта… — жално редеше Авдика велхска балада от времената на Последната война. Вълкодав неволно се разрови из паметта си за песни, с които да смае спътниците си, но упорито се сещаше само за една. За измислената от робите в Скъпоценните планини Песен на отчаянието.

Каторжниците, които от години се бъхтеха под земята, нямаха никакви златни струни. Но в песента трябваше да има златни струни, инак няма защо да я пее човек.

Вянинът изговаряше мислено едновремешните думи, превърнали се в погребална молитва за стотици хора. В Скъпоценните планини живите живееха в гробница, а мъртвите, тъкмо обратното, отиваха на светло. Само мъртвите. И той, Вълкодав. Единствен. Черният мрак на забоите и косматото сивкаво слънце, увиснало досами входа на пещерата…

Измъкнал се беше оттам, от себе си нямаше как да избяга. Душата на оногова, дето седем години е пял Песента на отчаянието и Песента на Смъртта, се превръща в буца лед. Може да се намират хора, които дори след преживяното там биха запазили радостта и доброто в сърцата си. Но Вълкодав не беше от тях. След ония седем години бе посветил още четири на заличаването на човещината у себе си. Длъжен беше да стане воин. Да убие Човекоядеца. И да умре. Това е. Въпреки всички приказки, които издума, въпреки цялата обич, която му даде Майка Кендрат, не успя да постигне нищо. Сега… Сега сигурно беше прекалено късно.

Неговият ред да застъпи на стража щеше да дойде след полунощ, когато най ти се спи. Вълкодав не си легна. Пролетната нощ бе прозрачна и светла за човек, чиито очи са навикнали на мрака на подземията. Отначало изпробва лъка, изопвайки тетивата до дясното си ухо първо с четири пръста, после с три, а накрая — с два. Лъкът, изработен от бреза, смрика и жили на лос, беше много як. Роговете му се огъваха напред, ако махнеш тетивата. Вълкодав заби няколко пръта на едно тревисто хълмче и постреля, за да нагласи мерника си за точна стрелба. Сега вече щеше да действа без грешка по време на битка. Прибра лъка и взе брадвата с късата ръкохватка. Залови се да я подхвърля, докато усети, че дръжката ляга сигурно на дланта му, после замери на няколко пъти стърчащите от земята отломки на прътите. Авдика, който си беше легнал, се надигна на лакът и не спря да го наблюдава до последно. Вълкодав хич не го беше еня.

Не се изненада особено, когато видя, че ще пазят заедно с Аптахар. Ясно е, че Фитела не би се доверил изцяло на един нов охранител, нает от един ден. При това вянин. Сегваните невинаги се разбираха с вяните.

— Не обичам племето ви! — измърмори Аптахар. — Имам с вас една сметчица за уреждане!

Вълкодав се подсмихна под мустак. При тях се смяташе за връх на неприличието да се усъмниш в човека, с когото си делял залък и покрив. Хлябът е свят. Вкусилите от един и същи хляб са роднини. Друг е въпросът как скъпо се плаща понякога за тази доверчивост, Вълкодав ли не знаеше това… Но не смяташе да разказва на Аптахар за някогашното си отношение към сегваните.