Мария Семьонова - Вълкодав

Тилорн говореше вянски без грешка, едва ли не по-добре от Вълкодав. Значи знаеше. Длъжен бе да знае. Но тогава защо? Защо? И как се уплаши, когато се усети какви ги е надрънкал. Не беше възможно да се преструва толкова сполучливо. Или не?…

И как да си го върнеш на един сакат, нали съвсем ще ти отмилее животът. Вълкодав продължи да го къпе и да го храни, да го носи при нужда зад някой храст или дърво. В края на краищата, без Тилорн не би се спасил от подземията на изгорелия замък. И нещо повече — едва ли би открил Човекоядеца. Вяните не забравяха да връщат и тези си дългове.

Вълкодав добре знаеше що е оскърбление и що е мъст, що е отплатата за пролята кръв. Виж обидата… Само на приятел е позволено да те обиди. Като смъртоносен удар е обидата от човек, към който си се привързал…

Подобно нещо му се случваше за пръв път.

Денят бе горещ и задушен: охранителите се потяха заради ризниците и шлемовете и се надпреварваха да подкачат Вълкодав. Че се бил уплашил от една сянка, и то не от собствената си, а на някакво мишле. Той беше наясно, че трябва да отвръща с шега на шегата. Истинският воин никога не се ядосва за подобни дреболии и най-много да отговори подобаващо на шегаджията за забавление на останалите. Но Вълкодав не ги можеше тия работи, затова си траеше.

Двете гъсти ели започнаха да падат едновременно: едната пред талигите, а другата малко зад тях. И веднага се изсипа дъжд от стрели — почти от упор, и от двете страни.

Добре че охранителите на Фитела носеха ризници, инак щяха здравата да си изпатят. Извадиха късмет, че нападателите не очакваха от тях подобна предвидливост и се бяха запасили предимно с така наречените „срезвачи“ — стрели с широки накрайници, които пронизват гърдите на ездача и тежко раняват коня. Но такава стрела засяда в ризницата и макар да ранява, не е смъртоносна. Керванджиите се спешиха, побързаха да прехвърлят щитовете си в лявата ръка и с гръмогласни ругатни отвърнаха на стрелбата.

Вълкодав светкавично извади лъка от калъфа и без да гледа, издърпа първата стрела от колчана от брезова кора. След миг тя се устреми към пролуката между младите дървета на горичката, където се мерна някой. От гъсталака долетя вик.

Вълкодав нямаше шлем и Прилепчо скочи от рамото върху тила на господаря си, като се вкопчи с мъртва хватка в преметнатите на гърба плитки. Не му беше за първи път да участва в подобни премеждия.

Според Вълкодав нападателите бяха горе-долу толкова, колкото хората от кервана. Значи всичко зависеше от броя на стрелите. Ако разбойниците имаха по два пълни колчана — лоша работа.

Стрелите и на едните, и на другите свършиха по едно и също време. И ето че в гъсталака глухо затръби рог и разбойниците с рев се изсипаха на пътя. Носеха маски от брезова кора и бяха учудващо добре въоръжени. Единият от тримата, завтекли се към каруцата на Вълкодав, дори размахваше меч. Другият имаше копие, а третият се пресягаше за брадвичката, която се полюшваше в платнен калъф на колана му. Този явно преценяваше в движение дали да се бие с единствения охранител, или веднага да грабва някой чувал. Приятелчето му обаче, без да се замисля, нанесе удар с копието. Вълкодав отблъсна с щита смъртоносното острие, отскочи и с все сила изрита в ребрата третия обирник, който вече се беше хванал за ръба на талигата. Усети, как костите на оня изпращяха — разбойникът падна с вик. А да видим дали ще има ищах да се изправи. До талигата нямаше достатъчно място, пък и храстите пречеха на тримата разбойници да нападнат Вълкодав вкупом. Той избегна удара на изсвистелия меч, навреме забеляза опасния замах на копието и без много да му мисли, удари и той. Разпарял бе и ризници, обаче хълбокът все още страшно го болеше и се прицели в гръкляна. Широкият наточен накрайник почти преряза врата на разбойника. Тежкото туловище се свлече безжизнено в храстите. Вълкодав изтръгна копието си и веднага отскочи назад към талигата. При повече късмет оня с меча ще забие острието в дървената преградка и това ще го забави за миг…

Но противникът му изненадващо спря на около пет крачки от него, за да е извън обсега на копието.

— Чуй, вянино — рече той. Намести леко килналата се маска и свали малко по-надолу щита, за да се предпази от удар в корема. — Огледай се и виж, че нашите довършват твоите хора. Много те бива, защо да погива залудо юнак като тебе? Ще те препоръчам на Жадоба. Няма да сбъркаш!

В този миг от каруцата долетя викът на Тилорн и почти едновременно — отчаяният писък на Ниилит.