Мария Семьонова - Право на двубой

Мореходът предложи на Еврих да се настани далеч по-удобно на едната от търговските ладии, но арантянинът предпочете да избере гребните пейки на косатката. И седеше на най-задната, обикновено празна, увил се в топло наметало с подплата, като унило гледаше към брега. Над сивите крайбрежни хълмове се извисяваше сива крепост. Вчера след пладне, когато той и нарлаките от задморското Сонморово семейство вече се измъчиха от очакване, а граматикът дори задряма под храста, изтощен от напрежение, тежките порти все пак се отвориха. Оттам излезе, тропайки с копитца малко магаренце. На самара, с безучастно обронена глава, седеше побеляла жена в сиви като козината на животното вълнени шалвари и синьо плъстено елече. Щом я видя, Еврих заплака.

Тя не държеше юздата, и магаренцето, свикнало с дълги преходи, бавно я понесе по тин-виленския друм. Право към учения и неговите ненадейни защитници.

— Нима това е Наставницата, обучавала непобедимите бойци?… — полугласно се учуди единият от телохранителите на Еврих. — Не е за вярване…

— Навярно просто е измършавяла от глад? — предположи другарят му. — Не са й давали храна… затова изглежда като старица… Ама май наистина е старичка! Нищо чудно да имаш право — не е за вярване…

Еврих яростно издуха носа си и посъветва здравеняците:

— По-добре повярвайте! И се дръжте с нея по-учтиво. Струва повече от десетима такива като вас и трийсетина като мен при бой! А може би и повече…

Кан-Кендарат се приближи и граматикът излезе насреща.

— Госпожо…

Тя го погледна едва след като той погали бозавото магаренце по муцуната и взе повода. Жената изглеждаше много уморена, ала това не бе умора на плътта. Еврих изведнъж разбра — тя не би използвала страховитото си умение даже ако я бяха нападнали злодеи, вместо да я посрещнат един книжен човек и двамина почтителни здравеняци.

— Госпожо, ние сме ти приятели… — повтори Еврих. — Аз съм приятел на Вълкодав.

— Да, познавам те — бавно отвърна тя. — Провалих се пред Богинята. Не можах да го спра…

Мургави набръчкани китки лежаха върху дъгата на самара. Гледайки неподвижните й ръце, Еврих изпита моментно прозрение какво всъщност му рече току-що жрицата. Воини, достигнали висините на изкуството като Майка Кендарат и най-добрия й ученик, рядко излизат на двубой. Защото отдавна са издигнати над суетата да изясняват кой е по-силен. Такива хора виждат Небето — а Небето стига за всички.

Ала ако се случи съдбата да ги сблъска, побеждава онзи, чийто дух е по-безметежен. Онзи, на чиято страна е Истината на Боговете. Провалът на Кан-Кендарат пред Богинята не се състоеше в това, че жрицата не бе смогнала да възпре неразумния, дошъл да заеме мястото й на Наставник. Тя изгуби от ученик, поел Изкуството от нейните ръце. Значи нещо бе смутило покоя на духа й. Неправда в служенето, за каквато тя досега не бе подозирала…

— Нека умножи Свещеният огън твоите дни, майко на благородни мъже… — несмело се приближиха двамата разбойници. — Окажи ни милостта да те изпратим до града, където да се наспиш и да си починеш… пък нататък ще видим…

Кан-Кендарат погледна гърба на спящия дракон, наречен от хората Задоблачен рид. Постепенно разтваряйки се в небесата, синееха върховете, над тях се рееше двуглавата шапка на свещения Харан Киир, видима отдалеч.

— Ще замина в планините — каза жрицата. — Там, струва ми се, има място, където да помисля…

Еврих все пак я придума да отседне за известно време в града. Съблазни я с обещанието цяла нощ да й разказва за пътешествието им с Вълкодав.

Привечер от твърдината в гостилницата на Айр-Дон дойде конник, донесе кесия с пари. Според него, наетият за Наставник вянин щял редовно да плаща на почитаемия велх за престоя на старицата, както и за съхранението на вещите му. Засега не му трябвали, и без туй не му било позволено да напуска крепостта. Вестоносецът си тръгна и почти веднага след това през комина в кръчмата проникна Прилепчо. Той издаде самодоволен мъркащ звук, като погаси с мах на крилете си свещта между Еврих и Кан-Кендарат. Арантянинът веднага пое зверчето, зарови пръсти в козинката — не носи ли писъмце?… Жрицата се усмихна пестеливо:

— Ти го видя съвсем скоро… А ние с него вече всичко сме си… казали…

Бележка Прилепчо не носеше, но пък около лапичката му бе омотана тъничка сребърна верижка. Еврих не разбираше много-много от накити, но веднага позна работата на майстор Улойхо. На верижката бе нанизан медальон — две сребърни женски длани, каквито би могло да има едно безкрайно мъдро и добро същество, преизпълнено с обич, протягаха едва докоснат от синева диамант, подобен на прозрачна капка роса… Диамант? Еврих се затрудни да каже. Бе като вкаменена сълза. Какво значеше — шепа вода, от която да отпие със зажаднели устни?…