Мария Семьонова - Право на двубой

Дъжд шумолеше по брезовия покрив на колибката, капеше от стрехата и се оттичаше по дълбани жлебове в голяма вкопана бъчва. Отвън догаряше мокър сив ден, но вътре ярко светеха борини, искри и въгленчета се отронваха от тях в поставено коритце. Тринайсетгодишно девойче седеше с майка си на ниска пейка. Връзваха поизсъхнал чесън в дълги плитки, като за по-голяма здравина месеха всред шумкавите бели опашки конопена връв. До следващата реколта да висят тези плитки по стените, ухаейки славно и пъдейки злобни болежки, винаги дебнещи всичко живо.

„Щом и зелето сложим за кисело — проговори майката, — ще сме готови за празника…“

Каза го и скоси поглед към дъщеря си, ала момичето премълча. Ловките, вече не съвсем детски ръце чевръсто подхващаха оребрените от скилидки главици. Девойчето упорито не вдигаше очи.

Под общинния дом на Петнистите елени имаше няколко погреба за общо ползване. Ако закъсаш — вземай си гъбки сушени, краставици кисели, сметана и зеле за чорба, ябълки за сладокусните дечица… вземай, наздраве! Само че, то се знае, общото мазе всеки го пълни колкото може, без да се стиска. Някой цяло лято е търсил хралупи на диви пчели и се е катерил по дърветата за меда им, без да обижда дребните работнички. Някой е натрупал повече от останалите свинска сланина, седем пъти се е препотил, колейки прасета. А някой, като Борсучката да речем, любовно отглеждал за цялата рода лук и чесън…

„Добра домакиня ще станеш — любувайки се на умелите движения на момичето, каза майката. — Умница си ми ти, дъще!“

Еленушка разбра накъде бие майка й и още по-ниско сведе глава.

„Много хубави момчета пораснаха у съседите — продължи жената. — Надеждни, работливи. След пет години истински и грижовни мъже ще станат. Да не го е срам човек да приеме някой от тях в дома си…“

Момичето извърна лице, като с глуха мъка се взря в стената от сълзящи на смола трупи, вече до половината обкичена с готови чеснови плитки. Знаеше какво ще последва. Както винаги — мама първо ще я придумва, после ще укорява, накрая ще заплаче, ще завика и ще призовава Стария елен да й каже за какви грехове я наказва с толкова опърничава щерка — резил за цялото семейство! А понякога направо грабваше пръчката…

„Знам за кого все си мислиш — неочаквано спокойно и тъжно промълви майката. — Все за оня Сив пес бленуваш, който отмъсти за всички на Людоеда. Той, разбира се, е от юнаците… за хора като него песни се пеят… ала мислила ли си как се живее с такъв мъж?“

Еленушка бавно вдигна глава. Чак толкова далеч мечтите й не стигаха. Как, как… както си живеят заедно хората, ето как. Дом, ябълки цъфнали, клоните им розови опират топла брезова стряха… едро рошаво куче дреме на прага под лъчите на залезното слънце… пътечка между къпинови храсти, отъпкана от босите крачета на децата… Снажен мъж се прибира вкъщи, отърсвайки уханни стърготини от дланите си. Той е хубав, защото тя го обича…

Тихият мамин глас подплаши видението:

„Ти поне се опитай да си го представиш у нас, в семейството. Какво ще прави той тук? Та той навярно е пръв ратник, пък и нашите могат да се бият, сами да се бранят и своите да защитават, а повече накъде да са воини? Та ще поседи малко с нас сред тишината, а после ще го подмамят чужди далечни страни… сама ще останеш. Мъка е сама. А такива като него да се женят — все едно сокол в клетка да залостиш, миличка…“

Еленушка си припомни погледа и плахата усмивка, с които Сивия пес прие мънистото й. Взе дара й така, сякаш приемаше обещание за нещо неосъществимо добро и несънувано красиво. Нещо, каквото той в този си живот вече не се надява да получи…

Да го предаде ли? Да му отнеме ли надеждата?…

Ала и в мамините думи има своя правота. Откъде да знае, ами ако привидното й предателство се окаже за него благо велико? Звяр волен горски е той, бивали нашийник с верига да му окачи…

„Мислиш, че не знам как се канеше лятос да бягаш от вкъщи? — внезапно изрече мама. — Всичко знам. И ти благодаря, дъще, че се опомни и от срам ни отърва. Спести ми сълзи горчиви…“

Еленушка погледна майка си в очите. Срещна обич и ласкава загриженост, без назидание, без укор. Мъдрост съзря, мъдрост от самия живот, който върши всекидневно великата си Правда и дарява хората с друго щастие, не онова от примамливите мечти. Несбъдващите се мечти…

Момичето изхълца, заплака. Скочи от пейката и се хвърли в майчината прегръдка, където зарида още по-силно, отчаяно, с глас, като усещаше по тила си меките ръце на мама да я милват утешително — поплачи, детенце, ще ти олекне, не си самичка, тук те обичаме и ще ти простим… че всичко ти е простено предварително, още щом си се родила! Всичко са ти простили родителите, всичко, което някога ще им сториш… Това е то щастието. Какво друго желаеш? Майчина и бащина ласка, топлината на познатия дом — нищо не ти се отказва.