Мария Семьонова - Право на двубой

Вълкодав стоеше неподвижно, не замахна, нито дори погледна поваления, ала присъствието му бе всичко за сетивата на жреца. И доскорошният Ученик проумя, с цялото си същество, че вянинът може да стори с него каквото си поиска и никой не ще го спре. Даже цялата крепостна стража, колебливо надигаща в този миг заредени самострели. Защото дивакът-езичник бе нещо, с което Братството досега не се беше сблъсквало.

После вянинът отстъпи и кошмарното усещане за обреченост също се отдръпна. Времето потече отново и Хономер се надигна от земята, държейки се за тръпнещото си рамо. Все пак не току-така бе заслужил да го наричат Избран ученик. Трийсетте и две години бе прекарал не в тишината на книжни лавици и неведнъж бе готов да жертва живота си в името на Прославените в трите свята и Отеца Им, Предвечния и Неродения. И сега, едва осъзнавайки, че е оцелял, вече се насилваше да разбере какво се е случило. Познаваше възможностите си като боец. Забавляваше се да тръшва грамадни наемници, които идваха да бъдат приети за ученици. С цялата си душа бе отдаден на делото и даже си бе въобразил в греховна горделивост, че Небесните Братя са го дарили с особен талант и са пожелали да го направят Свой възлюблен воин… До днес. До този час. И какво стана преди малко? Да признае, че е бил победен от този вянин, значеше нищо да не каже. Защото в неговото присъствие майсторството му просто не съществуваше. Той, Избраният ученик, бе помлян като есенно листо и също като отронено листенце бе жалък, безпомощен и безсилен. При все че вянинът със сигурност не бе употребил и четвърт от способностите си…

— Е? — тихо каза Вълкодав. — Изкарай най-добрите си бойци, няма значение колцина са. Вържи ми очите, а на тях им дай по меч. И нека се опитат поне да ме докоснат…

Слънцето гледаше отгоре любимия си внук и намеренията на всеки човек в двора бяха очевидни и за зрящи, и за незрящи. Прилепчо се откъсна от навеса и кацна на рамото на вянина.

— Радвам се, че дойде при нас като Приятел — склони глава в знак на уважение и се усмихна почти без усилие над себе си Избраният ученик. Бе взел решение. — Аз бях несправедлив с теб, проявих високомерие. Ти ми напомни колко още имам да уча, преди да постигна съвършенство. Също както онзи път, когато мечът ти подсказа колко погрешно е да изобличаваме ереста пред езичници, още непознали Светлината. Мога само да ти благодаря. Ела с мен! В Храма има кой да оцени изкуството ти по достойнство…

Гладко приказваш, жрецо, рече си Вълкодав. Умееш да губиш. Умееш да извлечеш изгода от поражението и да спечелиш на своя страна одевешния противник. А кой обеща на Майка Кендарат всеки ден да изгаря пред прозореца й по един клетник?… Не си ли бил ти този палач?…

Той мълком последва свещеника през вътрешната порта. Зад нея се намираше по-широк двор, който не бе павиран изцяло — в средата от отъпканата земя дори се подаваха стръкчета трева. Тук, на самия връх на скалистия хълм, по приумица на Боговете извираше студена вода, която пълнеше кладенеца. До каменното корито се миеха и се смееха не по-малко от дузина млади мъже. А встрани от тях, върху малко килимче седеше със склонена бяла глава суха дребна старица.

Вълкодав знаеше какви са намеренията на Избрания ученик. Наистина да върже очите му, а на младежите да раздаде оръжие. А когато се уморят да тичат около вянина, ще предложи да премери сили с жрицата. И така Вълкодав ще се изправи срещу Майка Кендарат, пред която винаги е бил по-безпомощен и от Хономер пред него самия. Двубой с нея е като битка срещу Земята и Небето… И тя няма да отстъпи, защото не ще поиска да го обрече на тягостно служене на Храма. Най-малко него би желала да види като роб на войнстващото Братство. Защото смята, че чете някогашния си питомник като отворена книга и прочетеното не й допада кой знае колко. Вълкодав вървеше напред. Нито гняв, нито жал, нито скръб. Настъпил бе часът да си откаже глезотията да има чувства, които да нарушават спокойствието на духа. Бе дошло време да престане да бъде човек, за да извърши достойна човешка постъпка. Вдъхновение струеше по жилите, изпълвайки с музика целия свят, а тази музика сякаш извираше от подножието на самия Божи Престол. Тържествено гърмеше гръмотевица, нейде далеч замлъкна Смъртната песен. Вече я нямаше. Няма победа, няма поражение. Нито живот, нито смърт. В името на Богинята, нека Любовта управлява света…

Кан-Кендарат уморено обърна лице, за да види кого са й довели.