Мария Семьонова - Право на двубой

… Далеч, далеч в подгизналата гора глухо и печално се разнесе вой на куче…

Разсъмваше се. Прозрачна пепелява зора се разтичаше по крепостния двор, зиморничава, негрееща, намръщена в очакване на слънцето. Така гледа внезапно срещнат човек, още нестоплен от разпознаването, несъживен с усмивка.

Вълкодав стоеше в средата на вътрешния двор. Бос, без риза. Деветима млади мъже, всички снажни и юначни, пъргави, силни, с умни искри в очите, пристъпваха от крак на крак и разглеждаха намусения вянин с уважение. Своя нов Наставник.

Той ги построи в редица и без да бърза се запознаваше с всеки от тях. Гледаше го внимателно, слушаше какво му говори. Учениците се вълнуваха, търсеха слова. Не беше много по-стар от тях, но всеки искаше да му се хареса. Като момчета, срещнали възрастен воин. Всеки помнеше потреса от нереалността на всичко случило се, когато бяха взели бойните мечове и със смутени усмивки го обкръжиха, а той бе ослепен от плътната превръзка през лицето… имаха задачата само да го докоснат, не да го осакатят или убият. А какво стана? Едва не се посякоха един друг! Щом някой замахнеше — вянинът изчезваше от плътния им кръг, мяркаше се като сянка, помиташе нападателя, отхвърляйки го срещу останалите… сетне се връщаше обратно в средата… След третия или четвъртия навярно му омръзна да ги щади и току тръгна да се разхожда из двора, като всеки срещнат от него хвърчеше настрани като парцален, изтървайки меча и губейки кураж… Ставаше после замаяно, оглеждаше се с трепет — цял ли е, жив ли е… Повече не успяха нито да го доближат, нито отново да го затворят в пръстена от остриета. И след това вянинът се би с предишната им Наставница… Не беше двубой, а песен. Песен в прослава на нещо по-велико и грамадно от обикновена победа — ето какво беше! И никой не можа после да се похвали, че е запомнил или разбрал словата от тази песен…

— Ти?… — посочи Вълкодав млад шо-ситайнец с тесни ледени топазови очи върху бакърено лице. Момъкът почеса рошаво ленено теме и се досети, че новият Наставник няма да приеме за отговор дежурната фраза, че е „съзрял Светлината и е решил да служи на Близнаците“. Затова каза честно:

— Моят род две поколения враждува с Канюките. Когато започна помирението ни в името на Конския Бог, старейшините рекоха, че мир ще има само ако някои мъже напуснат страната. Подчиних се. Сега никой не го е грижа къде съм и какво правя…

— Ти? — обърна се към следващия Вълкодав. Сливовочеренният мономатанец от Висивабави светна с бели зъби:

— Отдавна съм наемник. Никъде не са ми плащали толкова добре като тук.

Вянинът задържа взор върху мономатанеца. Аз няма да ви уча така, както го правеше Майка Кендарат. Няма да крия от вас хитростите и съкровения смисъл на хватките. Всичко ще ви дам, ала тогава сами ще проумеете, че кан-киро е Любов… Горко на оногова, който не го разбере.

— Ти? — Вълкодав вече гледаше третия. Беше вянин. Сигурно заради това недоволно замърмори, когато Хономер нареди да нападат невъоръжен човек. Беше рус момък, с гладки плитки без мъниста, още момче, деветнайсетгодишен, с чиста и нежна, почти моминска кожа, ала под нея се сплитаха и мърдаха ремъци на мъжки мускули.

И имаше на лявата си буза две малки бенки.

— Странствам в изпълнение на обета, който съм дал пред майка си! — отвърна младият Вълк. — Заклех се да намеря батко си, изчезнал преди много години, или поне да науча каква участ го е сполетяла. Една стара мила жена още в Нарлак ми каза, че ще намеря следи от брата си тук, в Тин-Вилена. Жената беше малко… чалната, затова отначало не й повярвах много, ала тя ми предрече неща, които после се случиха, затова…

Наистина приличаше на батко си. Вълкодав би го познал и без бенките. Също като на брат му, който не стана надзирател и преживя само деветнайсет години на този свят. Вянинът подмина съплеменника си и заби поглед в следващия ученик:

— Ти?…

Разсъмваше се. Прозрачна пепелява светлина се разливаше над морето, от което то изглеждаше също толкова сърдито сиво както небето. Скоро ще изгрее слънцето и първо ще оцвети света с розов бисер, а после ще му подари златистата синева на хубав есенен ден.

Трите кораба на Ратхар Буревестника, хищна бойна „косатка“ и две „морски крави“ с издути хълбоци, натъпкани със стока, на весла прекосиха широкия полумесец на залива и сега вдигаха платна. Ратхар, опитен търговец и славен воин, собственоръчно държеше кормилното весло, давайки нареждания на екипажа. Бе прочут като ненадминат мореплавател. Далечният и опасният заради есенния сезон преход до Островите не го плашеше, а напротив — караше го да ликува. Така се радва човек на схватка със стар неприятел, на усещането за собствена сила, срещнала достойно приложение. Какво значение имат получените при тази мечешка прегръдка синини и натъртвания!