Мария Семьонова - Право на двубой

Единият млад здравеняк вдигна примирително длани:

— Не сме тук да те нападнем, почитаеми!…

— Кои сте тогава? — запита невярващо арантянинът с ръка на меча.

— Принадлежим към по-младшия клан от семейството на великия Сонмор — представи се здравенякът, — и сме тук, за да предложим подкрепа на Сонморовите приятели, пристигнали иззад морето. Позволи ни да ти послужим, като те съпроводим и опазим от ненужното внимание на твърде любопитни люде…

От стените на крепостта добре видяха как двама души се сбогуваха на завоя. После единият тръгна обратно, спъвайки се, докато другият решително продължи към твърдината. Стигна до портата, стисна тежкото клепало от бронз и три пъти удари с него по дъбовите дъски — сякаш глуха камбана заби.

Веднага заскърцаха големите панти на портата и едното й крило се открехна, тъй като единият от заветите на Близнаците гласи: „Ако тропат на вратата ти — отвори!“. И тази повеля винаги се спазва — поне когато дошлият е самотен и не представлява заплаха за цялата крепост, пълна с воини.

— Свети са Близнаците, почитани в три свята — каза Вълкодав и влезе вътре, прекрасно разбирайки какво прави и че може би прави последните си свободни крачки по този свят.

— Свят е и Отецът Им, Предвечния и Неродения — отвърна стражникът, облечен в ризница и с шлем на главата. Беше млад и навярно отскоро се намираше тук, заради което все още възприемаше службата си като почетен дълг, а не като досадно задължение. Шлемът бе лъснат грижливо, движенията — стегнати, наперени. — Какво те води в Дома на Близнаците, добри човече?

Стражникът се чудеше на каква възраст е посетителят. Някога руси, а сега доста побелели коси, обезобразено от белег лице, счупен нос, сива брада… и много спокойни сиво-зелени очи, в които не се забелязваше нито намек за вълнение, страх или любопитство.

Мяза на наемен убиец, я с колко железа се е окичил — реши стражникът. Ясно що за птица е, рече си младият воин, доста такива прииждат напоследък… вярно, че мечът му е хубав и скъп… пък и не всеки идва с прилеп на рамото… Какво пък толкова? Пак си е наемник.

— Дочух — каза Вълкодав, — че Прославените в три свята пратили в този свой Дом учител, който прави воините непобедими…

— Аха… — разбиращо кимна стражникът. Обърна се и подвикна на другаря си, който стоеше на пост от другата страна на дебелата стена: — Търсят Избрания ученик!… Сега ще дойде брат Хономер, Избраният ученик — поясни той за Вълкодав. — Е, ако вече е привършил с новобранците… Той ще те види и ще реши дали ставаш. Засега минавай, почини си, навярно ще се наложи да почакаш.

Вълкодав кимна и влезе в предния двор на замъка. Огледа се. Помисли си, че е очевидно защо крепостите, първоначално градени да бранят от врагове, с времето се превръщат в затвори. Вече се чувстваше като заточеник. Усещането бе ужасяващо. Защо изобщо са издигнали този замък? От какви врагове се боят? Или е с мисъл за бъдещето, когато такива се появят?…

— А ние си рекохме, че си се запътил за храмовата библиотека — посрещна го с шега стражникът в двора. Тъкмо дошлите здравеняци от въоръжената смяна дружно избухнаха в смях.

— Голяма ли е библиотеката? — без да се засегне, попита Вълкодав. Момъкът не очакваше такава реакция и се стъписа, понеже нямаше готов остроумен отговор. Измърмори само:

— Цял живот има да четеш и пак ще остане… — Сетне млъкна начумерен.

Над вътрешната порта се кипреха резбовани от веща ръка ликовете на Близнаците. Прегърнали се през рамо, божествените Братя ласкаво посрещаха с усмивка всеки влизащ отвън. По-големият, облечен в червено, изглеждаше по-суров и сякаш бе готов да пази Младия, който носеше нежнозелени дрехи. Прекрасни, достойни млади лица, златисто сияние, излизащо от ръцете и главите им… Вълкодав втренчено се вглеждаше в лика на Младшия брат, търсейки в него чертите на изгореното под Харан Киир тяло. Стори му се, че нещо липсва в цялата дървена картина. След минута съобрази какво именно. Разбира се. Между Близнаците, прегръщайки и Двамата и сама в обятията Им, трябваше да стои Майка Им. Селската смахната женица, Лудата Сигина, навсякъде търсела Синовете си и накрая най-сетне намерила и в надзвездните небеса… Докато Братята са разделени…

Приседнал на слънце край затоплената стена, Вълкодав се замисли. Как така се случи, че на двама ни с Еврих се падна да Я съпровождаме? Та ние дори не отправяме молитви към Тях! Защо на наше място не бяха истински последователи на Близнаците? И как така моят Господар на Гръмотевиците дойде в планината да ме подкрепи, след като вече е знаел, че аз, без да подозирам, правя добро за един Бог от чужда вяра?… Нима ние, хората от различни племена, се покланяме на Едни и същи Сили, само че Ги назоваваме с различни имена? Дали Създателите се явяват пред народите с такъв облик и с такава Правда, каквито са разбираеми за тези народи? И тогава Сигина, Майката на Близнаците, в действителност е и нашата Велика Майка Жива, Вечно Съществуваща Извън?… Ала тогава излиза, че няма лъжлива или истинна вяра, а има само добро и зло в самия човек? Има ги и Висшите, обкръжени от благите души на живелите преди нас… Те сигурно се усмихват на прозвищата, които тук, на земята, сме Им дали. И горчиво скърбят, когато разпалваме войни, със сила доказвайки чия вяра е по-права… Дали е така, както си го мисля сега, Прадядо Слънце? Или бъркам жестоко, заради което Ти ще престанеш да светиш, отвратен от грешните ми помисли?…