Крепостта — въплътена в камък песен за прослава на Близнаците — бе изградена съвестно и здраво. Създателите й явно не са били впечатлени, че Тин-Вилена, управлявана от Съвет на старейшини, няма от кого да се плаши, и то не само защото наоколо не живееха алчни и войнствени народи, а и заради строгия ред в процъфтяващия град. Замъкът въпреки това бе изграден от надарени архитекти по всички правила на военното изкуство, способен да устои на щурм и обсада. Явно не бяха пестени пари за строежа. Твърдината, посветена на Братята, беше кацнала на стръмен скалист хълм, сякаш израстваше от естествените канари, устремена към небето с кули и зъбци по стените си. Младият учен ги измери на око и направо му домъчня. Само луд би разчитал да проникне скришом в подобно място.
Пустинният път междувременно се добра до последния завой. Зорките стражи по стените навярно бяха следили двамата пътници, идващи от града. Надали още различаваха лицата им, но след стотина крачки щяха да успеят, затова Вълкодав спря:
— Край, дотук си.
Еврих не продума, само хапеше устни, ала сигурно всичко, което му бе на ума и на сърцето, се изписа по челото, както се казваше в една вянска поговорка. Вълкодав малко гузно разпери ръце:
— Ти… прости ме. Не мога да я зарежа.
Ученият бързо пристъпи към него и го прегърна силно, забождайки нос в рамото му.
— Братко… — промълви задъхано.
Искаше да добави още нещо, нелепо, глупаво и съвършено ненужно, нещо от рода на „пази се“ или „обещай да оцелееш“… ала гърлото му се стегна и го предпази от излишни приказки. Вместо това Вълкодав му рече:
— Чух само добри неща за този Ратхар, но ти все пак си имай едно наум, нали? И се пази. Вие, граматиците, все се забърквате в неприятности…
Еврих някак се откъсна от другаря си, вдигна овлажнели очи. По-високият Вълкодав го гледаше отгоре надолу. Наистина като брат брата. Може би се дължеше на навика да са заедно, умножен по скорошната раздяла и страха на Еврих да продължи пътуването самичък… Пък и този полуобразован варварин, мълчалив и сприхав, с дивашки разбирания за чест и справедливост, тъкмо този човек се струваше на младия учен по-близък от роднина. Повече от батко. Мъдър опекун и защитник на младия умник, който може само да се изтъква колко книжки е прочел, пък едва се оправя в реалния свят…
Пред вътрешния взор на арантянина се появи усмивката на Сигина и той си спомни Засечния рид и тогавашния си страх да не загуби Вълкодав. И защо ли хората се вглеждат истински в ближните си и започват истински да ги ценят чак когато съдбата се кани да им ги отнеме навеки! Защо чак пред края се сещаме за всичко недоизказано, сепваме се, че е трябвало да проявим повече добрина и съчувствие, които сме отказвали преди, докато е имало време в излишък за същото?… А ако бедата вземе, че все пак ни се размине, тутакси забравяме собствените си горещи клетви и продължаваме да се държим както и преди, сякаш не сме съжалявали за поведението си одеве, когато бяхме на ръба?! Мисълта за раздялата, вероятно окончателна, бе непоносима. Еврих отново прегърна спътника си и с усилие изтръгна от пресъхналото си гърло:
— Прости ме, Вълкодав…
— За какво? — учуди се вянинът. — Аз трябва да те моля да не ми се сърдиш… все те дразнех по пътя, а сега те изоставям.
Лицето му бе застинало и безизразно, ала в погледа му Еврих сякаш съзря отражението на всичко, преминало току-що през собственото му съзнание. Замръзна. Мигът отлетя.
Вълкодав се озърна към крепостта и свали длани от раменете на арантянина:
— Не искам да ни видят онези там… Ти върви… братко.
Мъжката раздяла е бърза. Не се вкопчват ръце в ръце, не се отлага неизбежното. Въпреки това на Еврих му се наложи да направи голямо усилие, за да загърби своя брат варварин и да поеме обратно по пътя. Вървеше и не виждаше накъде върви. Дишаше трудно, обръч стягаше гърдите, отляво под ребрата си усещаше тежест. Неочаквано пред него запърха с криле Прилепчо, увисна пред лицето му и, още по-неочаквано, протегна главица и го лизна по носа. Заврещя и се стрелна стръмно нагоре, изчезна като сянка.
Вече съм сам, помисли си Еврих. И затътри нозе нататък.
Завоят скри твърдината зад високи гъсти храсти и право насреща се издигнаха двама яки млади мъже. Със сигурност причакваха граматика, чиято сълзлива скръб мигом пропадна вдън земя. Той веднага зае отбранителна стойка, посегна към меча си и устните му се разтегнаха в зловеща зъбата усмивка. О, Богове, успя да си каже наум, Вълкодав навярно още и до портата не е стигнал, пък аз вече загазих без него…
Читать дальше