Мария Семьонова - Право на двубой

Младият учен вцепенено си помисли, че би могъл да се качи в стаята, както си мечтаеше по пътя, да се заеме с любимото занимание с книгата, а дори и тук, в кръчмата, бе достатъчно удобно да дописва труда си. Та нали за такава обстановка все въздишаше край лагерни огньове и под стрехи на незнаещи грамота племена… Но така и не помръдна от мястото си, мисълта за писане не че му внушаваше отвращение, просто му се стори лишена от капка смисъл. Донякъде това се дължеше на вчерашното напиване, което все пак бе преодолимо с малко повече воля… както казваше Тилорн, цитирайки изречение на отдавна починал мъдрец от своя свят — „И това ще мине“. Да, унинието и отпадналостта минават. Даже да им се наложи да се задържат в Тин-Вилена чак до пролетта, арантът би оползотворил принудителното бездействие, като сложи в ред ръкописите си…

Но защо тогава го наляга такова отчаяние, сякаш душата е готова да падне в бездна? И се разкъсва сега между подтика да хукне да търси Вълкодав и по-осмисленото хрумване да помогне на слугите да нацепят дърва за печката, от която излизат толкова вкусни гозби?… И докато местеше поглед от едната врата към другата, в кръчмата заприиждаха обедните посетители — стражници, майстори, търговци. Когато вече не останаха много свободни места в помещението, Еврих видя Вълкодав да влиза. Гостите на Айр-Дон се озъртаха подире му. Вянин в града, сигурно си мислеха хората. Добре да е само един, ама и тоя стига… я какъв звяр е кацнал на рамото му!…

Еврих все още си седеше на същата маса пред мъждукащата ароматна свещ и блюдо с пържена риба, която им се опря на двамата с Ратхар — много беше, наистина. Вярно, бе изстинала, но продължаваше да буди апетит и с вид, и с вкус, и с миризма. Вълкодав се настани срещу него, позволи на Прилепчо да си грабне късче от златистото лакомство и постави лакти на масата. Нищо не каза.

— Какво стана? Разузна ли, което искаше? — с разтуптяно сърце наруши мълчанието Еврих. Вълкодав кимна бавно. Към тях припряно се приближи запъхтяна слугиня и вянинът я помоли:

— Донеси ми, мила, хляб и мляко. И празна паничка за моето рошаво приятелче…

Прилепчо вирна муцунка, облиза се и издаде дълъг писък, сякаш се представяше, че именно той е „приятелчето“. Получи се забавно — младата велхиня се изкикоти и се отдалечи весело. Вълкодав я изпрати с поглед. Беше замислен.

— Май трябваше да си остана и да прекопавам градината на Варох — рече той неочаквано. — А ти щеше сам да се оправиш. Пак по-добре щеше да стане…

— Но какво ти е? Какво стана?…

— Нищо.

Девойчето донесе хляб и кана мляко, постави паничка за Прилепчо. Личеше й колко й се иска да помилва зверчето, ала не се реши, а Вълкодав не забеляза блясъка в момичешките очи, съсредоточен върху мислите си. Слугинята се врътна и отиде при другите гости, а вянинът надроби попарка на Прилепчо. През това време черният крилатко нетърпеливо подрипваше отстрани с щръкнали уши и влажен нос, който поемаше апетитната миризма. Еврих разбра, че вянинът няма скоро да заговори, затова се обади:

— Тук дойде един мореход, Айр-Дон му има доверие… Ратхар Буревестника се казва. Теб те нямаше, та аз за двамата се разбрах с него да отплуваме вдругиден призори…

Развълнуван и сякаш позабравил да говори гладко и изящно, граматикът осведоми Вълкодав за разговора с морехода. Не скри нищо. Докато признаваше опашатите си лъжи, отново усети лицето си горещо.

— Добре си сторил — каза Вълкодав. Не порица спътника си за направената без него уговорка със сегванина, даже и не се възмути за условието да лъже пред родителите на Астамер, за да изкара мъртвия кормчия по-бял от снеговете. Дори май го одобри. Та не стори ли същото пред Гелвина, майката на Канаон?…

Еврих обаче се стресна от липсата на упрек, че на своя глава е наел кораб. Какво се бе случило, че вянинът изостави навиците си, също както граматикът — влечението към своите скъпи „Допълнения“?

Събра кураж и запита направо:

— Нещо си научил за Наставника по воинско изкуство, нали?

Масичката им уж се намираше сред останалите гости, но някак си далече от неуместно любопитни очи и уши. Айр-Дон наистина си знаеше интереса и бе предвидлив.

— Да — отрони Вълкодав.

Еврих почака продължение и потропа по масата с пръсти.

— И?

— Това е Майка Кендарат.

— К-ка-какво?! Да не си се припознал? Да си се объркал? Защото, нали, не може…

— Може. Тя е. Подмамили са я да дойде в крепостта. И сега я насилват да обучава бойците от армията на Боговете-Близнаци. Ако откаже, всеки ден ще убиват пред очите й по един човек. Ще го горят жив.