Мария Семьонова - Право на двубой

Там, на трапезата, младият учен обстоятелно изложи пред Ратхар цялата първа част от плаването, като не забрави да спомене и любимата крава на Астамер, и покровителственото държане на мореходите към клетия сирак, когото граматикът и неговия спътник бяха обещали да съпроводят до родното му място. Мореплавателят от време на време се усмихваше скришно в брадата си и кимаше, сякаш разпознавайки хората в разказа, та дори ги и виждаше в ароматния тънък пушек на свещта. Ала щом Еврих стигна до описанието на съдбоносната буря и страховитата скала, летяща към кораба през пронизания от мълниите мрака, сегванинът се втренчи в граматика — внимателно и подозрително.

— Рядко бях срещал мъже, по-доблестни от Астамер — вдъхновено лъжеше Еврих. — Когато сетната вълна сграбчи косатката, той само ругаеше и споменаваше косматите прасци на Тунворн и заплашваше Самия Храмн, че ще му оскубе брадата, ако Онзи забрави да приготви топъл обор за любимката му там, на небесата… Той до последно здраво държеше руля, защото не забрави дълга си на кормчия и не опетни честта си на морски вожд. А хората му надянаха ризници, туриха си шлемове и запяха бойна песен, като усърдно почнаха да гребат право срещу Конника… не знам дали за да свърши всичко по-бърже, или защото се уповаваха да сплашат Призрака с храбростта си… Гребяха и пееха! Точно както прилича на истински воини…

Словата се лееха досущ описваната песен, Еврих даже сам си вярваше, че е било точно така — доблестни герои в летяща по вълните ладия, сякаш въплътена сегванска легенда. Дори му се стори, че самият той е по вълните на снощното си пияно вдъхновение, което толкова се силеше да си припомни, щом се събуди тази заран.

Скръцна врата и арантянинът стрелна натам очи: Вълкодав?… Влезе човек с тъмно наметало и плъстена шапка, засенчваща лицето му. Айр-Дон побърза да посрещне посетителя, но онзи поклати глава и седна на празната маса до изхода, загърбвайки кръчмаря. Велхът сви рамене и се върна на мястото си. Няма смисъл да досажда, уморил се е човекът, седнал е да си почине — защо да го пъди… може и да намисли да поръча нещо!

— Ами ти? — неочаквано попита Ратхар. — Ти и твоят другар и сирачето? Как стана така, че видяхте гибелта на ладията, пък оцеляхте?

— Ами… — заекна Еврих. — В онзи миг ние вече не бяхме на борда на косатката. Плувахме… самостоятелно…

— Искаш да кажеш, че благородният Астамер ви даде лодка, за да се опитате да се спасите? — пак кимна Ратхар. — Прилича му, беше щедър. Ала и ти заслужаваш похвала. След нас, сегваните, твоят народ са най-добрите мореходи. Съумял си да отбегнеш Конника, да запазиш лодката си всред щорм, че и да стигнеш до брега от средата на морето!… Не е като да преплуваш тесен пролив.

Еврих скромно сведе очи:

— Никаква заслуга нямам за това. Искаш — вярвай, искаш — недей, но Конникът ни пощади. Струва ми се, защото малкият сирак се оказа Негов съплеменник. Вълна ни остави върху стремето Му, преживяхме страшна нощ… видяхме как се разби косатката… а сутринта съзряхме съвсем близо брега… Щом се върне, другарят ми ще потвърди моите думи! Не си измислям!

— Какво има да измисляш… — Ратхар Буревестник сдъвка парче риба и наклони глава, сякаш криейки от граматика очите си. Мореплавателят не бе в първа младост, косите му бяха вече прошарени и оредяваха откъм челото, а сивата опашка на тила приличаше на фъндък козина от шугава лисица. — Изцяло вярвам — продължи той, — че Конникът, ако пожелае, и такива ще ги спретне. Много дивни неща стават по света с волята на Храмн, чиято премъдрост е съизмерима само с дължината на брадата Му… Склонен съм да приема, че тук не излъга. Ала за това, как Астамер уж се е държал преди смъртта си, прощавай, но не ти вярвам дори ей толкова…

Ратхар заби пръст в оглозган рибешки скелет и отмери с нокът тънко ребърце.

Еврих отвори уста за възражение, ала сегванинът го превари:

— Стига детски приказки, момко. Аз съм два пъти по-стар от теб и много добре зная що за стока беше Астамер. Воини, викаш?… Герои! Абе, ще заложа на бас всичките си гемии, че прошлякът с кравата пак е бил събрал в Кондар паплач от кол и въже, тръгнали да се наемат на служба при жреците! Няма що, герои… улични главорези. И съм сигурен, че щом са съзрели Конника, цялата шайка начело с Астамер са решили да Го умилостивят с жертва. То се знае, избрали са вас, чужденците. Изхвърлили са ви зад борда, ето така е било. Бъркам ли?

— Не беше съвсем така — тихо проговори Еврих. Гледаше в паницата си и ушите му пламтяха. — Когато гребците рекоха да предложат на Конника кръвта ни, моят спътник ми каза да спасявам момчето и ние сами скочихме, а той остана да се бие на кораба, за да ни даде преднина, после и той скочи… сам…