Мария Семьонова - Право на двубой

— Този изтърсак на пършива овца погази справедливостта — каза единият младеж. — Ние го накарахме да поправи стореното.

— Така че на такива като него боклуци и през ум да не минава да дерат по три кожи за нещо, което вече им е било платено! — добави другият. Погледна към Айр-Дон и зъбато му се ухили: — Де да бяха и в покрайнините всички кръчми като твоята, велхе!… Защо не вземеш да отвориш още една гостилница — при нас? Хайде, помисли си!…

Еврих започна да се досеща какво става. Нарлаки. Силни, мускулести, въоръжени момци. Като Тормар. Като онези тримата, размазани от Вълкодав по стените в глухата кондарска уличка…

Първият нарлак сграбчи Ретил за яката и го просна по очи пред масата, като го ритна по опашната кост:

— Плащай, гнидо, дълга си към добрите хора! Беззаконник!

Клетият ханджия, бършейки сополи, сълзи и кръв, протегна тресяща се ръка и изтърва кесията пред нозете на Еврих. Несъмнено, вътре бяха взетите най-безсъвестно пари за магаренцето. Младият нарлак се наведе, вдигна торбичката, изтръска я от прахта и я постави на масата пред арантянина. Докато се изправяше, намигна на учения и прошепна тихичко:

— Приятелите на великия Сонмор са и наши приятели…

После двамата хванаха плачещия Ретил под мишниците и безжалостно го повлякоха навън. Еврих чак съжали ханджията. Да, обидно му беше, когато същият този мизерник го обираше, но какви пари струва да понесеш такова унижение… Озърна се към Вълкодав. Вянинът наблюдаваше възстановяването на справедливостта напълно равнодушно. Сякаш суетата на този свят вече не го занимаваше. После Вълкодав премести поглед върху димящата свещ. И внезапно направи някакво движение само с раменете си. Еврих съвсем ясно видя, че спътникът му не вдигна ръце и изобщо не докосна свещта. Въпреки това тя отхвръкна, пометена от мощен рязък тласък. Блъсна се в стената и угасна, падайки на пода…

Крепостта се намираше встрани от града, където като вкаменени вълни се издигаха крайните гърбици на скалистия Задоблачен рид. Пътят вървеше по нагорнище и Еврих току поглеждаше през рамо към гъмжащия мравуняк на тин-виленските улици и кейове, превзели и изпълнили бреговете на извития залив. Нататък се простираше морето. Планинският хребет продължаваше навътре, превръщаше се във верига острови, все по-малки и ниски, докато не секваше като потопена шипеста опашка на спящ дракон. По късчетата суша зеленееха дървета, като тук-там вече бяха се обагрили в есенни цветове, а под отвесните им брегове сновяха дребни гемии и чевръсти лодки. Рибари. Уловът там, както казваха, бил пребогат, и то не само на риба, но и раци, морска трева, миди — благодат! Само преди два дни Еврих с пълни гърди би пил морския въздух, би превъзнасял суровата красота на тукашните места, дар от Боговете, и би подбирал достойни думи за нейното описание. Днес обаче гледаше с недоумение — защо е всичко това?… Хубав, трудолюбив и заможен град, всяка негова улица води към пристанище… утринно море и благодатни острови — защо?…

Вълкодав безмълвно крачеше до него, силно прошарените му, пуснати на воля коси метяха плещите му. Над рамото му стърчеше дръжката на Слънчев пламък и още два чирена — тежките дървени мечове за тренировки. Прилепчо седеше на другото рамо и току издаваше жаловит писък, притискайки се към шията на вянина. Подминаха прочутите ябълкови градини, където хищният хвъркатко със сигурност би се отбил да види множество интересни за него неща, но любопитното иначе зверче предпочете да остане с приятеля си. Вълкодав носеше торба с най-необходимите си вещи — риза за смяна, плетен пуловер без ръкави, паница с лъжица, канче, калъп сапун, гребен и Зелхатовия трактат… какво друго му трябва на човек като Вълкодав? Всичко друго, също така оскъдно, бе поверено за съхраняване на Айр-Дон. Да си го вземе като се върне. Сиреч — ако се върне.

Предишната вечер Еврих изразходва цялото си красноречие, за да разубеди вянина. Преди зазоряване, тъкмо щом граматикът, спейки на пресекулки, изнамери съвсем необорими доводи и се измъкна изпод усуканото одеяло, Вълкодав вече бе излязъл. Еврих едва го свари в кухнята на гостилницата. Вянинът, току-що изкъпан, сушеше косите си край огъня и пред него, съвсем не неочаквано стоеше паница шерх. Колкото и да носи някой на пиене, махмурлукът всекиго посещава, затова и трябва да се лекува. Еврих улови неподвижния поглед на спътника си и щателно приготвената му реч умря неродена. Вянинът бе решил окончателно.