Виктор Суворов - Аквариум

Оглеждам още веднъж всичко, което ме заобикаля. От момента на първото ми появяване нищо не се е променило. Дори консервната кутия е на старото си място. Дълго се вслушвам в шума на вятъра по върховете на планините. Няма никой. Свалям раницата от рамената си, дошла ми е до гуша през дългия път. Предлагах на командира да закопая гранатомета в земята, но той заповяда да го затрупам с камъни, като избирам по-тежки. А освен това предлагах да се хване: някоя бездомна котка, да се докара тук и да бъде жертвувана за интересите на световния пролетариат. Останките й ще пропъдят и ловци, и туристи, и любовни двойки, търсещи закътани места. Това предложение също не беше утвърдено. Първият заместник на командира заповяда да се използува течността „ЗРГ, вариант 4“. Моето шишенце е малко, но миризмата от него ще остане дълго време. „ЗРГ, вариант 4“ е миризма на изгоряла гума, която ще се разнася тук няколко седмици, ще пропъжда неканените гости и ще гарантира самота на получателите на моя колет. Е, успех, безстрашни борци за свобода и социална справедливост. Вслушвам се в шума на вятъра и като предпазлив звяр пропълзявам между скалите.

Вече познавам прилично Западна Европа. Както доброто ловджийско куче познава съседната гора. Бих могъл да работя като екскурзовод в Амстердам или Хамбург: погледнете надясно, погледнете наляво. Виена също познавам добре, но не толкова, колкото например Цюрих. Това е разбираемо: не върти любов там, където живееш. Ясно е, че колегите ми от Рим, Бон, Париж и Женева познават Виена по-добре от мен. Те работят тук, идвайки „на гастроли“. А пък аз гастролирам там. Системата е еднаква за всички. Всички имаме еднаква тактика: да не си разваляме отношенията с местните власти, ако операцията може да бъде проведена някъде много надалеч.

Днес работя в Базел. Не работя сам. Осигурявам. Базел е пресечната точка за Германия, Франция и Швейцария. Базел е много удобно място. Уникално място. Кръстопът. Бил си в Базел и изчезваш. Тук е лесно да изчезнеш. Много лесно.

Седя в едно неголямо ресторантче точно срещу гарата. Изобщо е трудно да се каже ресторант или пивница е. Залата е разделена на две, от едната страна е ресторантът. Съвсем малък е. На масите му има червени покривчици. От другата страна е пивницата. Дъбови маси без всякакви покривки. Аз седя тук. Върху тъмното дърво на масата е изрязан орнамент и дата „1932“. Значи тази маса е била тук още преди Хитлер. Добре е да си швейцарец. Границата с Германия минава ей там. Направо по улицата. А война никога не е имало.

Една симпатична дребна госпожица слага пред мен върху чисто картонено кръгче халбата с бира. Откъде тя, едрогърдестата, да знае, че вече съм на бойна нога. Че секундите тракат в главата ми, че тук не седя случайно и съм в такава позиция, че да мога да видя големия часовник на сградата на гарата. Откъде да знае, че по този часовник се ориентира още някой, когото не познавам и няма никога да го познавам. Откъде да знае, че краищата на пръстите ми вече са намазани с крем ММП и затова не оставят отпечатъци. Откъде да знае, че в джоба ми има една обикновена порцеланова дръжка като тези, дето висят в тоалетните. Дръпваш — и водата изтича. Дръжката е направена в Института по маскировка на ГРУ. Вътре в нея има контейнер. Там може да е описанието на някакво скривалище или пари, злато и дявол знае още какво. Не знам какво има в контейнера. Но точно след седем минути аз ще вляза в тоалетната и в предпоследната кабина ще сваля дръжката от верижката, а на нейното място ще окача тази, която е в джоба ми. Някой, който сега също гледа към гаровия часовник, ще влезе след мен в кабината, ще свали дръжката с контейнера, а на нейно място ще закачи обикновена. В момента е в джоба му. Всичките три дръжки са като близнаци. Не можеш ги различи. Не току-така работи Институтът по маскировка.

Стрелката на големия часовник едва трепна. Още шест минути. Край гарата има голямо строителство. Или нея я разширяват, или строят хотел. Под скелето прозира едно изящно съоръжение — нещо като кула. Стените са от кафеникав метал, прозорците също са тъмни, почти кафяви. Високо в небето се виждат работници с оранжеви каски — маймунките на стоманените джунгли. А по стрехите — гълъби. Ето един гълъб, който бавно и съсредоточено убива своя другар. С клюн в тила — цак, цак. Почака мъничко. И отново с клюн в тила. Отвратителна птица е гълъбът. Нито ястребите, нито вълците, нито крокодилите убиват за развлечение. Гълъбите убиват само затова. Убиват събратята си за едното развлечение. Убиват много бавно, разтягайки удоволствието.