Виктор Суворов - Аквариум

И изведнъж колелото спря. Прелиствам работната си тетрадка, изписана надлъж и нашир, и изведнъж отварям на една чисто бяла страница. На нея е изписано само: „Работа с 713-ти“. И този бял лист означава днешния ден. Деня, в който аз си седя във фотьойла, а в главата ми на галоп преминават срещи, операции със скривалища, безлична връзка.

Гледам продължително кратката фраза, после вдигам белия телефон и без да избирам някакви цифри, питам:

— Другарю генерал, можете ли да ме приемете?

— Не може ли да почака до утре?

— Няколко дни вече се опитвам да се добера до вас — това вече е лъжа, знам, че сега няма време да проверява — но днес е последният ден.

— Как така последният?

— Дори не последният, другарю генерал, а първият.

— Ех, дявол да го вземе. Слушай, сега не мога. След тридесет минути идвай. Ако има някой в приемната, прати го на майната му от мое име. Разбра ли?

— Разбрах.

Доложих му за маршрута на движение, за хватките и капаните, с които имах намерение да объркам полицията. Доложих му всичко, което ми е известно за него — за човека от Рота.

— Не е лошо. Желая ти успех. Стана. Усмихна ми се. И ми стисна ръката. Трети път за четири години.

Пътищата са задръстени от туристи. Бързам. Смятам да попадна в хотела вечерта, за да използвам и нея за изпълнението на задачата. Пет часа препускам по големия път. Понякога се налага дълго да стоя, когато се образуват гигантски задръствания, но освободи ли се пътят, аз отново пришпорвам колата, без да жаля нито мотора, нито гумите — изпреварвам всички. Когато слънцето започна да се накланя на Запад, се прехвърлих от големия на един тесен път и без да намалявам скоростта, полетях по него. Откъм завоя — един бял мерцедес. Спирачките истерично пищят. Над него — облак прах: беше се плъзнал в края на пътя. Шофьорът започна да ме заслепява с фаровете и да ме оглушава с пронизителния рев на клаксона. Жената от задната седалка на мерцедеса върти пръст до слепоочието си — внушава ми, че съм ненормален. Напразно се стараете, мадам, това го знам и без вас. На завоя докоснах леко педалите на спирачките, поради което те, протестирайки, изскърцаха, като колата се отнесе на насрещното платно — веднага отпуснах спирачките, а педалът за газта натиснах до долу, докато кракът ми не опря в пода. Главата си режа — те не можаха да запомнят номера на колата ми и дори нямаха време да го разгледат. Вече съм зад завоя. Хванал съм кормилото и няма да го пусна. Ако полетя към някоя пропаст, пак няма да го пусна. А колата ръмжи. Не й харесват на колата маниерите ми. На първото кръстовище аз поемам по съвсем тесен път в тъмната гора. По него, по този път, дълго се изкачвам нагоре, след това — надолу, надолу в една планинска долина. Пътят стана по-широк. Ще карам нататък. Не използвам карта. Представям си добре местността, пък и се ориентирам по аленочервеното слънце. А то вече докосна с нагорещения си край гората по скалистата верига.

Попаднах в хотела, когато вече беше съвсем тъмно. Той е на брега на едно горско езеро край полегат планински склон. През зимата сигурно тук всичко е изпъстрено с ярките скиорски костюми. А сега, през лятото, е тишина и покой. От планините идва прохлада, а над некосената ливада някой е разстлал гъвкаво покривало от бяла мъгла. Нямам време да се любувам на красотите. Бързам към стаята си. На втория етаж. А ключът ми не може да попадне в ключалката. Започвам да се самоуспокоявам. Отварям вратата. Хвърлям куфара в ъгъла и — под душа. Много съм мръсен. Цял ден съм на кормилото.

Ето, вече съм чистичък. По-здраво, по-здраво с кърпата по кожата. Костюмът е чистичък, изгладен. Едно ярко шалче на врата. А сега — към огледалото. Не, така, разбира се, няма да стане. Очите — оловни, устните — стиснати. На лицето трябва да грее безгрижно щастие. Ето, така. Така е по-добре. А сега — долу. И без бързане. Хората ме гледат и никой не подозира, че днес е един от най-натоварените дни в моя много труден живот, лишен от почивки и празници. И не си мислете, че работният ми ден вече е свършил, не, той продължава.

А в залата гърми музика. А в залата по тъмните стени се мятат ярки петна и по тавана, и по лицата на щастливите хора, изразходващи сумати енергия заради едното наслаждение. В бурния звуков водовъртеж изведнъж яростно се извисява тромпет, заглушаващ всичко с рева си и ритъмът тържествува над тълпата, подчинява всичко живо. И по властната му повеля звънти кристалът, пригласяйки на опияняващия шум от танцуващата тълпа.