Виктор Суворов - Аквариум

Ръката ми усеща режещия студ на изпотения кристал, аз вдигам пред себе си блестящата, искряща чаша, пълна с изгаряща влага и в миг в нея се отразява целият бушуващ ураган от звук и цвят. Усмихвам се на блестящата светлина и прикривайки лице с чашата, бавно оглеждам залата, като се старая да не издам напрежението си. Ето с крайчеца на окото зърнах онзи, който в зелената блестяща папка е включен под номер 713. Виждал съм го само веднъж и само на малка снимка. Но го познавам. Той е. Поднасям бавно чашата към устните, гася усмивката, опитвам питието и също така бавно обръщам лице. И той бавно вдига очи към мен. Ето — погледите ни се срещнаха. С изражение на радостно учудване го поздравявам с величествен жест. Обръща се учудено, но отзад няма никого. Отново ме гледа с известен въпрос: кого поздравяваш? Разбутвам танцуващите, пробивам си път към него с чаша в ръката си.

— Здравей! Никога не съм мислил, че ще те срещна тук! Помниш ли онази великолепна вечер във Ванкувър?

— Никога не съм бил в Канада.

— Извинете ме — казвам смутено, като се вглеждам в лицето му. — Тук светлината е толкова слаба, а вие така приличате на един мой познат… Извинете, моля…

Отново си пробих път към бара. Наблюдавам двадесетина минути танцуващите. Старая се да схвана най-характерните движения: през живота ми никога не е имало време за танци. Когато приятната топлина се разлива по цялото ми тяло, влизам сред танцуващите и тълпата радушно се отдръпна, отваряйки ми вратата на кралството на веселието и щастието.

Танцувам дълго и екзалтирано. Постепенно движенията ми получават необходимата гъвкавост и освободеност. А може и само да ми се струва? Поне никой не ми обръща внимание. Веселата тълпа приема в редиците си всички и прощава на всички.

Кога си е тръгнал, не зная. Аз си тръгнах късно през нощта — един от последните…

Звънецът на будилника ме събуди рано сутринта. Лежа дълго, заврял лице във възглавницата. Мъчи ме хроничен недостиг на сън. И петте часа изобщо не могат да компенсират многомесечното недоспиване.

Принуждавам се да скоча рязко. Петнадесет минути се самоизмъчвам с гимнастика, а след това — душ — пърлещо студен, безпощадно горещ, отново студен и отново нетърпимо горещ. Който редовно постъпва така, изглежда петнадесет години по-млад от възрастта си. Не, не това е важно за мен. Аз трябва да изглеждам бодър и весел, какъвто би бил един скучаеш безделник.

Слизам долу пръв и се задълбочавам в сутрешните вестници — изобразявам равнодушие.

Ето, слезе за закуска възрастна двойка. Премина и жена с неопределена възраст, неопределена националност и свадливо, свръхагресивно кученце. Ето и групата усмихнати японци, окичени с фотоапарати. А ето го и него. Усмихнах му се и му кимнах. Позна ме и кимна…

След закуска отивам в стаята си. Почистването още не е започнало. Окачвам на вратата табелката „Моля, не ме безпокойте“, заключвам вратата, смъквам щорите на прозорците и, останал на тъмно, се изтягам с удоволствие в леглото. За подобен ден, когато не трябва да бързам за никъде, си мечтаех отдавна. Опитвам се да си припомня всички подробности от вчерашния ден, но резултатът е само блажената усмивка на лицето ми. С тази усмивка сигурно и съм заспал.

Вечерта танцувам екзалтирано в тълпата. Той пак е на същото място, както вчера. Сам е. Като го виждам, се усмихвам. Намигам му и с жест го каня в тълпата на буйстващите. Усмихва се и отрицателно клати глава.

На следващата сутрин слязох пръв в хола. Той беше втори.

— Добро утро — казвам, като му протягам днешните вестници.

— Добро утро — усмихва се той.

На първите страници на всички вестници може да се види президентът на Уганда Амин Дада. Обменихме по някоя, и друго фраза и тръгнахме за закуска.

Сега най-важното е да не го изплаша. Може, разбира се, до подходя и по-смело, но имам няколко дни и затова използвам „плавен контакт“. Много неща за този човек не са ни известни. Но дори наблюдаването в продължение на няколко дни дава твърде много полезна информация: сам е, не сваля жените, не пилее пари, но и не се стиска за всеки долар, весел е. Последният факт е твърде важен — най-лошото нещо е да се вербува мрачен човек. Не се напива, но пие редовно. Чете много книги. Гледа и слуша последните новини. Не носи никакви ювелирни изделия. Косата му не винаги е добре сресана — дори само това е достатъчно, за да се научи нещичко за вътрешния свят на някого. Челюстите му често са стиснати — верен признак за вътрешна стегнатост, съсредоточеност и воля. Трудно е да се вербува такъв, но затова пък после се работи лесно с него. Много дълго крадешком наблюдавам израза на лицето му. Особено необходими са ми всички подробности за очите му — разположени са широко, клепачите не надвисват отгоре им, има малки торбички под тях. Зениците преминават много бавно от едно в друго положение и се задържат дълго в едно положение. Отпуска клепачите си бавно и също така бавно ги вдига. Погледът му е дълъг, но не винаги внимателен. По-често е отсъстващ, отколкото изучаващ. При изучаването на човека се отделя особено внимание на мускулите на устата при различни ситуации: при усмивка, при гняв, при раздразнение, при отпуснатост. Но и усмивката може да бъде различна: снизходителна, презрителна, гнуслива, щастлива, иронична, саркастична, има и усмивка на победителя, и усмивка на победения, на попадналия в неловко положение или заплашителна, близка до озъбването усмивка. Работата им е нещо като огледало на душата. И тези подробности са много по-важни, отколкото познаването на финансовите и служебните затруднения, макар че и това не е лошо да се знае.