Виктор Суворов - Аквариум

Николай Тарасович е никой. Но е по-добре заместникът на Навигатора да мине още веднъж да се консултира — по-добре да изслушаш неговите упреци, отколкото да сгрешиш. Сгрешиш ли — чака те майчица-Сибир.

И отново осигуряването засмука всички. Ден и нощ. Без почивни дни. Без празници. Без паузи.

— Николай Тарасович, няма кого в осигуряването да сложим!

— Ами помислете, Александър Александрович. Александър Александрович мисли.

— Може би Витя Суворов?

— Не. Него не може.

— Че кого тогава? — Александър Александрович, заместник на Навигатора, има само един добиващ офицер в резерва и това е Николай Тарасович Мороз. Александър Александрович гледа въпросително към Николай Тарасович. Може би сам ще се сети, ще помоли да бъде изпратен в осигуряването? Нали вече няма кого! Всички са пратени. Но Николай Тарасович мълчи.

— И какво, аз самият ли да отида в осигуряването? Все пак съм заместник.

— А защо, Александър Александрович, веднъж да не отидете? Щом няма кого да изпратите?

Александър Александрович продължава да мисли. Накрая намира решението: „ще изпратя два пъти през нощта Виталий-Аерофлот“.

— Ето, виждаш ли, а казваш — няма кого.

Накъде, Навигаторе, си ни подгонил? Може ли така да се прегряват котлите? Да не гръмнат? Няма да гръмнат! Тренирани сме. От Спецназ сме. В осигуряване! Всичките! Александър Александрович, в осигуряването! А твоето осигуряване го осигурява новият военен аташе. Със зеления Мерцедес.

Капваме. Завъртя ни шайбата. Сгрешиш ли — затвор. За всяка операция да се напише план. За всяка операция — отчет. Това е, за да могат после следователите от 9-то направление на ГРУ по-лесно да открият виновните.

В голямата работна зала не гасят светлината. Сега не се назначава старши дежурен офицер по забой: все едно, забоят е пълен с добиващи офицери по всяко време на денонощието.

Отляво на мен зад работната маса седи Слава от Търговското представителство. Съвсем младичък капитан. Пише отчет. Крие го с ръка от мен. Правилно, на никого не се полага да знае чуждите тайни. Откъде той, Слава, да знае, че именно аз съм измислил операцията. Че всичките й подробности ние с Навигатора и с Николай Тарасович преди седмица цяла нощ обсъждахме. Откъде, Слава, да знаеш, че точно ти ме осигуряваше. И когато ти излезе на горската просека, аз те видях. Добре те видях. А ти не ме видя. И не можеше да ме видиш. И нямаше право да ме видиш. Хайде, пиши, пиши.

Виктор Андреевич го боли главата. И очите. Виктор Андреевич седи в кабинета на Николай Тарасович. Проверяваме книгите за регистрация. Те са много. От различни хотели. От такива, които не са и наша собственост. Но в нас са копия от книгите за регистрация. Десетки хотели и десетки хиляди имена. Това вече е история. Но онзи, който познава историята, може да прогнозира бъдещето. Точно или не — това е друг въпрос. Но не може да се познае бъдещето, ако не се познава настоящето и миналото.

В Австрия има хиляди хотели. Милиони туристи. Ако осигуряващите набавят повече регистрационни книги, може да се използва и компютър за разчитането на прогнозите. А засега го правим на ръка.

Група японски туристи. Шестнадесет души. Дали са интересни хора? Може би. Само че нямаме никакво ключе за тях. Не знаем интересни ли са или не са? Жалко. Но веднага ги слагаме в графата на неинтересните. Просто ги пропускаме. В допълнение — японският турист никога не се връща на едно и също място, също както диверсантът от Спецназ, който никога не се връща назад. Японският турист бърза да разгледа цялата планета. Японския турист го изпускаме.

Една английска двойка от Лондон. Дали представлява интерес? Не знам. Изпускаме я.

— Николай Тарасович, вижте какво открих!

Поглежда. Клати глава. Цъка с език. Самотен американец от малкото италианско пристанище Гаета. Какво ви говори това име? Какво може да каже това име на всекиго? Какво ще каже това име на някой офицер от КГБ? Абсолютно нищо. Малко рибарско селище. В него кой знае как е попаднал и американецът. Защо ли? Та кого интересува това? Всеки, който би научил, че в един малък австрийски планински хотел е отседнал американец от Гаета, не би обърнал ни най-малко внимание на това.

Но ние сме военни разузнавачи. Всеки от нас е започнал службата си в някоя информационна група или отдел. Всеки от нас е учил наизуст хиляди цифри и имена. За всекиго от нас Пирмазенс, Пенмарш, Обен, Холи-Лох, Уудбридж, Пвайбрюкен звучат като райска музика. Каква наслада е да се чуе това име — Гаета! В селцето се базира само един военен кораб. На борда му е изписана огромната цифра — „Ш“. Спомнихте ли си сега? Не? Това е американският крайцер „Олбани“! Това е флагманският кораб на 6-ти флот. Това е концентрация на всички тайни и на всички линии за управление. О, дървена моя главо! Защо идеята за планинските хотели не се появи в теб преди година? Съвсем наскоро в един планински хотел е бил на почивка американец от малко италианско селце. Той задължително е бил свързан с крайцера „Олбани“. Не го знаем какъв е. Но не може американец в това забравено селце да не познава някого от другите американци от крайцера. Нека да не е капитан, да не е офицер и дори да не е моряк от крайцера. Нека дори и да не е военен. Може да е пастор, а може — и продавач на порнография. Но той има контакти с моряците от крайцера и това е най-главното. Ако нашият капан беше заложен преди година, ние непременно щяхме да се нахвърлим върху бедния американец с цялата мощ на нашата глутница.