Брам Стокър - Дракула

Церемонията бе много вълнуваща. Когато останах насаме със съпруга си, измъкнах бележника изпод дюшека, увих го в бяла хартия, обвързах го с небесносинята панделка, която свалих от врата си, и го запечатах с восък, като за печат използвах годежния си пръстен. Показах това на Джонатан, уверявайки го, че ще го запазя така за целия ни живот като видим знак на взаимното ни доверие. Добавих, че никога не ще го отворя, освен ако не се наложи за собственото му добро или под натиска на извънредни обстоятелства. Тогава той ме притисна към себе си с все още отслабналите си ръце, целуна ме и като че в този миг скрепихме тържествена клетва…

Люси, много съм щастлива и искрено ти желая същото.

Драга Мина,

Радва ме мисълта, че скоро ще бъдеш у дома заедно със съпруга си. Иска ми се да се върнете колкото се може по-скоро, та да прекарате няколко дни с нас. Тукашният въздух ще вдигне на крака Джонатан, както направи с мен. Имам превъзходен апетит, чувствам се пълна с живот и спя добре. Знай, че спрях да се разхождам, спейки. Артър смята, че напълнявам прекалено. Впрочем, забравих да ти кажа, че той е тук. Заедно се разхождаме, яздим, гребем и играем тенис. Обичам го повече от всякога. Ще се оженим на 26 септември. Мама ти изпраща сърдечни поздрави. Тя като че ли е по-добре.

20 август. Случаят „Рънфилд“ става все по-интересен. През седмицата, която изтече след пристъпа му, бе много буен, докато една нощ, точно когато луната изгря, се успокои и започна да повтаря шепнешком:

— Сега мога да чакам, сега мога да чакам.

Това му състояние ми се стори задоволително и наредих да му свалят усмирителната риза. Не без известно колебание пазачите изпълниха заповедта. По повод тяхното недоверие, приближавайки се, пациентът ми прошепна, като ги поглеждаше крадешком:

— Мислят си, че мога да ви навредя! Представете си, аз да навредя на вас! Глупаци!

По-късно ще трябва да се опитам да разбера защо в ума си той ме дисоциира от другите. Тази нощ не желае да говори. Дори подхвърлянето на идеята за котенце или котка не го блазни:

— Снабдяването с котки не ме интересува. Има нещо по-важно, за което мисля сега, и мога да чакам, мога да чакам…

След малко го оставих. Санитарят ме осведоми, че е бил кротък докъм призори, когато станал нервен, докато стигнал до буйство, след което се изтощил и изпаднал в нещо като кома.

… Следващите три денонощия се повтаряше едно и също — изстъпления през деня и покой от изгряването на луната до изгрев-слънце. Като че ли съществуваше някакво влияние, което ту прииждаше, ту се оттегляше. Щастливо хрумване: тази нощ ще направя експеримент — предишният път той избяга без нашата помощ; нощес ще избяга с нея. Ще му дам възможност за това и ще държа в готовност хората да го последваме при необходимост…

23 август. Неочакваното винаги става. Нашата птичка пренебрегна отворената врата на кафеза, така че подготовката ни не послужи за нищо.

По-късно. Рънфилд притворно изчакал санитаря да влезе в стаята на оглед, после внезапно се шмугнал край него и хукнал по коридора. При дадената тревога го последвахме и го намерихме на предишното място, долепен о вратата на стария параклис. Изпадна в бяс, когато ме видя и ако хората не го бяха сграбили, щеше да се опита да ме убие. Докато го обуздавахме, се случи нещо странно: първо удвои съпротивителните си усилия, а сетне изведнъж се успокои. Проследих погледа му, вдигнат нагоре, но по осветеното от луната небе не видях нищо, освен един огромен прилеп, който призрачно се придвижваше на запад. Направи ми впечатление, че лети в права линия, като че ли целенасочено, нещо рядко при прилепите. Душевноболният ставаше все по-спокоен, докато накрая каза:

— Не е нужно да ме връзвате; ще тръгна с вас кротко. Завърнахме се в приюта без затруднения. Но все си мисля, че има нещо застрашително в спокойствието му и не мога да забравя тази нощ…

Хилингъм. 24 август. Трябва по примера на Мина да записвам всичко, което се случва, та като се съберем, да го обсъждаме. Как бих искала отново да е край мен! Чувствам се нещастна. Миналата нощ сънят ми беше както когато бях в Уитби. Всичко ми е смътно и тъмно, защото не мога да си спомня нищо. А и съм изпълнена със страх и отпадналост. Когато Артър дойде на закуска, помрачня много при вида ми и не можа да скрие това. Питам се дали тази нощ не бих могла да спя в стаята на майка ми; ще измисля някакъв предлог.