Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Трудно положение. Трудно именно затова, защото харманлийската станция е кацнала на голото поле, като орел отдолу под селото, а наоколо й равно и гладко, да гониш бълхи, както се изражават нашите селяни. Па като всяка станция, европейско построявание, нямаше като нашите български къщи ни таван, ни дзлап, а само голи и светли стаи.

— Торното ще да те спаси тебе — каза моят приятел.

Торното е място, находяще се само в по-главните станции, на което обръщат тежките локомотиви само няколко души, посредством железни лостове. То е един вид желязно колело, закрепено върху самата линия, вдадено в земята около един метър и повече, и покрито отгоре с дъски, на които е отворена и малка вратица за влизание.

Рано сутринта на другия ден, докато спяха още всичките служащи и заптии, ние излязохме полекичка с приятеля си из станцията и се отправихме към торното, което е настрана около 400 крачки. Аз си носех едно-друго за ядение, вода, един револвер, книги за четение и пр. Съвсем не така излезе това помещение, както си въобразявахме от по-напред. Там беше тъмно като в биволски рог, дъждовната вода покриваше всичката повърхност, нямаше една педя сушинка да се подслони човек, хладната атмосфера проникваше до в костите на човека. Цял дан прекарах аз върху две препречени железа, превесен като лукова плетеница. Приятелят, или благодетелят ми по-добре, дохождаше по няколко пъти на ден да ме забикаля, като се преструваше, че се разхожда по линията.

Само два-три деня престоях в тая мъртвилница, защото ми се намери по-добра квартира — вагоните за пренасяние на стока, които се намираха празни пред станцията и които са покрити от всяка страна, с изключение на едно малко прозорче. И в това много по-удобно помещение, отколкото първото аз влязвах сутрина рано, докато спи господ, както се казва; а благодетелят ми заключаше и двете врати на вагона и вземаше неговия нумер, за да знае в кой именно вагон се намирам, тъй щото като дойдат търговци да му искат вагон за натоварвание на стоката си, да има пред вид занятия от мене нумер. Вечер, пак като заспеше господ, благодетелят ми пристъпваше полекичка и отивахме двама в станцията. Понякога, когато при него нападнеха някои пияни немци, то аз четях минутите в мрачината чак до полунощ.

Един неделен ден, после пладне, когато преминаха всичките тренове, приятелят ми отишел в селото Харманлий на разходка, без да каже на магазинера, че вагон №1417 е ангажиран. Щом заминал той, ето че няколко одрински гърци, между които бил и някой си Димитраки, турско ухо, дохождат при магазинера, комуто искат един вагон G (така се наричат вагоните за стока), за да товарят сусам. Чувам аз гласовете: Тоя не е добър, че му се отваря капакът мъчно; тоя е оставен от трена, защото наближавало да се запали (от триение); а пък тоя нам що ир; но не се безпокоя от никого, защото зная, че съм осигурен, чета си свободно.

— Вагонът №1417 ще бъде добър — каза един от търговците и след малко моят вагон, на който стоеше горният нумер, тръгна към мястото, отгдето се товареха стоките, тикан от трима-четирма души.

Аз не можех да си въобразя що значеше това. Най-вярното ми предположение се въртеше около това обстоятелство: че всичко се върши без знанието на Иванова, който ще спре работата, като отидат да му поискат ключа от вагона. Тоя последният беше спрян вече върху скелята и около 10–15 души работници и други стояха пред вратата му. Въобразих си за минута като какво ще да бъде впечатлението, което ще произведа на тия последните, когато се отвори вратата и аз се представя напредя им… Благодарение обаче на скъсаните ми кундури и на една подвързана книга вагонът не можа да се отвори.

Големите несгодности — да се затварям във вагона, от една страна, а, от друга — студеният климат, пръснатият слух, че сме се били удавили двама с Икономова в морето, което говорили и заптиите в Търново-Сеймен, обстоятелството, че станцията не може да бъде насилена от властта без позволението на инспекцията, за което Иванов беше питал нарочно; а в такъв случай, макар и да бъда в станцията, докато се направят нужните формалности, може да избягам — всичко това ми даде кураж, както на мене, така и на благодетеля ми, да не ходя вече във вагона, но да стоя затворен в една малка стаичка вътре в станцията, без да се показвам на някого.

Тази малка стаичка се намираше до самия вход на отделението, гдето живееше немецът Албрехт, та затова не смеех и да се покашля.

На магазинера от станцията, който беше българин от Харманлий на име Гочо, бях принуден да се изкажа, защото, като лице вътрешно, невъзможно бе да се укрия от него. Преди да стане това, Иванов го викна при себе си и му чете дълга молитва, заключението на която беше следующето: „Ако най-после ти направиш нещо да го изгориш (т.е. да ме предаде), от което ще последва и моето опропастявание, бъди уверен, че най-напред тебе ще промуша с камата.“ Гочо се кръстеше с разтреперана ръка и говореше, че той е чист българин, никога няма да изгори брата си.