Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Работата била така:

В навечерието, когато се тъкмяла да излезе червено-водската четица, един стар българин от същото село, като бил в града, отбил се и в дома на отца Арнаудова, иконом в гр. Русе. От дума на дума дошло ред и до работите на въстанието.

— Не зная, дядо, но тая работа, с която сте задължили нашите момчета да я вършат, май не ми мяза на добра, няма да има добри сетнини — казал селянинът, който бил от ония божи хорица, които имали злочестината да мислят, че бунтовническите работи се вършат от черните капи.

— Не те разбирам — отговорил дядо иконом, който така също от своя страна не можел да предположи ни за секунда, че и в неговата богоспасаема епархия, в Червена вода, има комитет.

— Санким за нашия даскал Тома искам да кажа, който ще води момчетата в Балкана после няколко деня — отговорил простодушният селянин, който така също бил известен за комитетските работи.

Това било доволно.

Дебелият дядо иконом повел селянина из улицата, с когото влязъл в българската митрополия, в конаците на дяда Григория. Какво са си говорили двамата пастири, архиерей и иконом, мъчно е да се знае. Знае се само това, че след малко пайтонът на първия, върху капрата на който стоял мустакатият гавазин Янко, търкалял се към конаците на вали-паша.

Дядо Григор станал предател. Вижда се работата, че между него и вали-паша е имало някакъв си компромис, защото на Червена вода не били изпратени заптии, но владишкият гавазин, поменатият Янко. Той грабнал от селото Тома Кърджиева и двамата свещеници, които отвел в Русе.

Червеноводската четица не искала да окървява своите ножове най-напред с българска кръв, па и не било време да пролива кръв в подобна критическа минута, та затова не закачила Янка. Тоя последният уверил Томата и свещениците, че тях вика Старецът съвсем по обикновени работи.

Тримата организатори били затворени в митрополията, щом пристигнали. Тук тия се подложили на строг калугерски изпит, който траял няколко деня.

— Прибери си едно-друго, чедо, да отидеш до конака с Тонча 21, отгдето ще да те освободят — казал една вечер лукавият митрополит на Тома.

Тома тръгнал към конака, но лоши предчувствия обладали душата му… Щом той се явил пред очите на русчукския алай-бей, трима души голи арнаути го грабнали и оковали в синджири. Ни приятелите, ни родителите, ни друг някой русчукски гражданин знаял нещо за тайнственото изчезвание на Томата.

После четири дни в Русчук се приело известие, че червеноводският даскал Т. Кърджиев преминал през Търново, по крака, полуубит и опетлан в синджири, когото откарали в Стара Загора!

На идущата неделя същият тоя дядо Григор, на когото думата предател се изобразявала на мрачното му чело, четял проповед в черквата „Св. Троица“; а православното стадо го зяпало… Ех, дядо, дядо, кална е твоята душа!

И така, червеноводската четица била лишена от своите любими водители. При всичко това на 21 септември, в неделя вечерта, тя се упътила към беленската гора, към историческата Трапезица, за да се съедини с голямата търновска чета. От Червена вода излезли следующите момчета: братя Петко и Стоян Иванови, Продан Николов, Никола Мартинов, Мирчо Милев, Тодор Петков, Христо Юрданов, Тодор Пенчев, Юрдан Тодоров и пр. Началството на четата, състояща се от около 25–30 души, взел Върбан Юрданов.

Борците за свобода осъмнали в лозята на с. Табачка, като преминали покрай селата Щръклево, Кушов и Червен. При първото им съприкосновение още с народа малко останало да бъдат предадени на турците. Двама души, Ст. Маджаров и хаджи Петър, които влезли в селото да искат хляб, били предадени от попския син Симеон, но сполучили да избягат. Попът, от друга страна, който бил честен човек, така също заливосал работата. На другия ден той излязъл да ръси по къщята, като говорел на всяка къща, че кой каквото е видял, нищо да не говори пред турските власти. Тоя горски попец, който не е знаял по-надалеч от своя славянски псалтир, сто пъти повече честно постъпил, отколкото неговият безхарактерен началник!

Цели пет деня и пет нощи вървели нашите млади поборници из гъстата беленска гора, през селата Баницка, Лехеджиите, Бей-Върбовка и пр., в които населението е повечето турско и отчасти черкезко, а гората е черно море. Губили се тия и гладували, вървели безсъзнателно и най-после постигнала ги същата оная горчива участ, която сполетя четите заарска и шумненска. Та другояче можеше ли да бъде! Четата решила да се разпръсне, когато допряла близо до левия бряг на р. Янтра, която бухтяла и се пенела — невъзможно било да се прегази. А турската потеря, която подушила вече комитите, пречала надолу-нагоре.