Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Да ви разкажа що за човек беше тоя Гочо. Той беше родом от Харманлий, на възраст 35–40 години, безкнижен, без мустаки и брада, обичаше да посръбва и от червен Петка и от бяла Рада, влязъл на служба на железницата, откак се направила станцията. Беше безкнижен, но постоянното чукание на телеграфния апарат дотолкова се беше втълпило в памятта му, щото той можеше да познае, като се намира и отвън станцията, не само кога викат Харманлий, но и всичките други станции, от Цариград до Белово, нещо, което, не познаваха мнозина телеграфисти. Можеше да разбира още кога викат бързо, кога депешата е окръжно , кога телеграфистът е сърдит, кога двама души се разговарят частно и пр. Знаеше да дава отговори: разбрах, чакай, благодаря , познаваше оскърбителните знакове, с които си служат по телеграфа, като магаре и пр. Много пъти се случваше, когато той се занимава с нещо вън от станцията, да чисти ламбите или да скубе пиле за челебията, тича бърже-бърже към апарата с пилето в ръка.

— Що има, Гочо? — пита специалният телеграфист, който се захортувал с друго някое лице и малко обръща внимание на телеграфа.

— Известяват, че ще се дава окръжно — отговаря Гочо и се приготовлява да приеме депешата.

Сега Гочо си имаше вече грижата да ми носи едио-друго за ядене; но когато се понапиеше, аз трябваше да постя.

Цели пет месеца живях аз в тая малка стаичка; на 9 октомври 1875 год. се затворих, а на 1 март 1876 год. се освободих по начин, който ще разкажа в следующата глава. В разстояние на това време моята скромна стаичка не видя ни свещ, ни огън. Свещ бе невъзможно да запаля, защото тая стая не беше за живеение на хора и по тая причина всеки щеше да полюбопитствува и узнае кой е запалил свещ там; а за огън нямаше нужните потребности, соба или мангал, нямаше и нашенски материал за горение — дърва или кюмюр, — а само каменни въглища. Покривката ми се състоеше от един голям зеблов чувал, в който се пъхах цял. Ако малкото кученце на Иванова, което бях научил да дохожда при мене, останеше вечер в стаята ми, то аз се считах за щастлив, защото лягаше при мен и краката ми не кочанясваха нея нощ.

Два месеца и повече време се преминаха, откакто се бях затворил, а немците, с които ни делеше само една стена, не можаха да ме видят, на ума им не идеше даже да заподозрят, че имат съсед-престъпник. Една вечер, на Нова година по техния стил, когато виното се лееше изобилно, когато от игри и веселби се люлееше цялото здание на станцията, гдето присъствуваше и Иванов, дошло случай да мине наред и моята особа.

— Знаете ли, господа, че в малката стаичка, в тая същата минута, когато ние се веселим пред светлината на няколко ламби, там стои в мрачината един нещастник — казал Иванов, след като се уверил от по-напред, че немците никой път няма да се опозорят с шпионство.

Разбира се, че на думите на Иванова никой не обръщал внимание, от най-напред всеки помислил, че той се шегува.

— Не от вчера, не от оня ден, но цели три месеца ще стане, как той живее там — повторил Иванов.

Уверили се най-после, полюбопитствували да ме видят и Иванов с ламбата в ръка доведе ги пред вратата.

Аз не знаех нищо за горния разговор, та затова свивах се по обикновено на кълбо в студената стая и четях дългите часове и минути. Слушам по едно време шум и смях пред вратата, светна ламба, а после малко похлопа се. Познах гласа на Иванова, но като виждах, че не е сам, минаха ми през ума лошите страни на въпроса, забавих се да отворя.

— Отваряй, аз съм! Няма нищо — викаше той на вратата.

Нямаше що да се прави, покорих се. Когато отворих вече вратата и стоях лице срещу лице с посетителите, дълго време тия последните гледаха състрадателно на моята изнурена физиономия, на дългите ми дяконски коси и на единствената ми мебел — чувалът. Караха се на Иванова защо той не им известил от по-папред да ме преглеждат с туй-онуй, каквото можат, и да прекарвам по няколко часа в тяхната топла стая, когато няма никой. Оттук нататък моето положение се подобри отчасти, защото съпругата на немеца Албрехт — мадам Мария, честна и набожна протестантка — не ме забравяше. Било ястице, било винце или чай, тя сколасваше да ми подаде; когато стаяше много студено, проваждаше ми по малко огън на желязната лопатка, викаше ме сегиз-тогиз в тяхната стая, показваше ме на децата си, да ме имат за пример в страданията и постоянството за доброто на своето отечество, казваше ми да призовавам на помощ Исуса Христа, па да се не боя от нищо.