Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Захвана се годината 1876, настъпи пролетта. Ех че пролет ли беше пък тая година! Не ми се стоеше мене вече в станцията, искаше ми се да поизляза нанякъде. Това мое желание се увеличи още повече, когато получих от Гюргево, от Н. Обретенов, такова едно писмо: „Търси средства да дойдеш тука при нас, защото те очаква твърде голяма работа; а ако не успееш да тръгнеш до 15 февруари, то ще да дойда или аз, или друг някой да те изведе…“ Писмото беше писано химически и изпратено до Иванова.

Ако бъдещият историк се залови с изучаванието на историята на българската журналистика във време на турското владичество, то той, без всяко съмнение, ще да съсредоточи своето внимание на българските политически вестници, издаваеми през 1875 и 76 г. в Цариград. Ако ония, които не са били очевидци на священото и велико движение за свобода и независимост от страна на нашия народ по онова време; ако бъдещото поколение поиска да узнае предшествующите вълнения на духовете и причините на Априлското въстание; най-носле, ако всички ония, които се отнасят недоверчиво към разказите на съвременниците и искат да видят нещо печатно, публично изказано, то непременно трябва да имат на ръка българските вестници от Цариград: „Напредък“, „Век“, „Източно време“, па даже и безцветния „Ден“, излезли откъде началото на месец ноември 1875 г. до деня на въстанието, както казахме по-горе.

Геройски е подвигът на тия вестници! Аз не зная друга епоха, било във време на робството ни, било след освобождението ни, в която българската журналистика 23да е воювала така смело, така честно и безбоязнено в полза на народните интереси и желания, които тя защищаваше добросъвестно и стана истински виразител на народната воля.

Фактът става още по-поразителен, още по-благороден, като се вземат пред вид, от една страна, тежките условия на турската цензура, а, от друга — че в много градове из България затворите бяха препълнени с младежи, заптиите и всички турци въобще, които върлуваха по пътищата, селата, па даже и из градовете и които, така да се каже, правеха предварителни опити за бъдещата катастрофа, караха всекиго да трепери пред неизвестното положение.

После септемврийските опитвания за въстание българският цариградски печат, наместо лакейство пред правителството, наместо верноподанически съвети да се вземат строги мерки и да се накажат виновниците на смущението, едногласно извика: „Трябват се реформи в пространната Отоманска държава, народът е бил притиснат по провинциите, та затова се бунтува; милост, пълна амнистия за неопитните младежи и пр., ако царското правителство иска занапред да има верни поданици.“

Така постъпи българският печат не че беше подкупен, нещо немислимо по него време, но от желание да изрази общото негодувание на народа, да предскаже бъдещите кървави сцени и да предупреди турското правителство да предвари злото, от което щеше да си попати и самата обширна империя. С други думи, зад гърба на печата стоеше народът, който живо протестираше чрез своите органи срещу отживялата турска рутина и заплашваше даже правителството, че ако то не отстъпи някои правдини на народа, лоши ще следствия да настанат. Но имаше ли между турските държавни мъже хора, които да предвидят опасността, да отстъпят нещо от своите завоевателни права? Когато гласът на журналистиката не е придобил право на гражданство и измежду съотечествениците на Гьоте, на Миля, на Волтера, на Пушкина и пр.; когато в тия просветени държави, люлката на цивилизацията, се чува още до днешен ден гръмливият глас на обвинителната власт, че еди-кое смущение или демонстрация е произведена умишлено от нелегалното поведение на тоя или оня вестник, отговорният редактор на който трябва да се накаже със затвор и вестникът му да спре довека ; най-после, когато хора с просветен ум, които са изтривали чиновете на университета до тридесятата си година, мислят денонощно над проекта за закона на печата, по кой начин да го убият по-чувствително, то мислимо ли е да изискваме противното от ятаганската държава? Ако оня мастити тиранин, когото наричат велик, е договорил пред своите образовани поданици: Si je lâche la bride à la presse, ie ne resterai pas trois mois au pouvoir — то що ни трябва повече? Удивително е, че най-големите душмани на свободата на пресата са учените глави. Колко фалшиви закони, колко железни клапи са се ковали от тиранските правителства против свободата на словото! Брой нямат благородните жертви, рухнали пред краката на тиранина, че тия уж подпалили главите на верните поданици. Педантите владетели не могат да разберат или пък разбират, а не им се ще да признаят, че пресата не създава никакви мнения и направления, а само ги изказва като тълкувателница. В тия случаи вълнующата се маса само се ползува от вестниците, както би се възползувала от собствения свой язик или писмо. Ако няма журналистика, то масата знае и други средства: кръчмите, пазарите или безграмотните възвания. Напротив, пресата може да бъде даже донякъде полезна в народните пориви, защото, като изважда наяве много факти, които инак би минували за грамадни, ослабва донякъде разпалените страсти. Доказателство за това е революционна Франция.