Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Бей, ами ти защо не кажеш от коя си чета, а? — изрева колкото си можа Иван Кожухаринът и си обърна гърба към друга страна. — Ти ако си хитър, то и ние не пасем трева.

Нямаше що да се прави; моята експедиция никак не можа да сполучи при всичките ми усилия. И двамата бяха прости хора, с клин трябваше да им се избива от главата онова, което бяха един път решили. Един, два пъти ги викаха на изпит, все чисти и девствени се връщаха, още повече зашеметени. Пак се опитвах да ги приближа и им пошепна нещо, но кой слуша? На третия ден Ивана го държаха почти от пладне до вечерта. Турците затворници започнаха да си говорят, че новият комита се забави твърде много, но страшно е да не е опрал тулума. Тия имаха право, простите тия момчета не можаха да издържат поне три деня. В Троян ги бяха били до умиране, тия нищо не изповядали; Тук без бой се издадоха. Работата се случила така:

Когато следователят заповядал вече на заптиите да отведат Ивана в затвора, който до него време все около инкяра се въртял, един от присъствуващите българи, ааза, да каже и той нещо само „лаф олсун“, без никаква хитрост, обърнал се към Ивана със следующите думи:

— Защо не кажеш право бе, едепсъзино? Ти може да си протестантин, затуй си дотолкова черен инатчия. Българите са послушливи хора…

Иван беше толкова припрато и нервозно копиле, щото в един час пет пъти се сърдеше и сдобряваше, за което по-после му турихме прякор генерал Тричко . Когато той се разсърдеше, плачеше като дете за нищо и никакво. Един път ни дадоха турците в петъчен ден да ядем пилаф с масло. Всички се съгласиха да ядат с изключение на него. Дордето траеше ядението, всички го подиграваха и му се молеха на смях, че когато отива в рая, да не ни забравя, да спусне едно въже и ни извлече с него от джендема. До едно време той продължаваше да се смее, но като видя, че изядаме пилафа, без да го поканиме, ревна, та заплака, че всеки за себе си гледал, нямало братство на тоя свят. Вижда се работата, че неговото национално чувство се е силно трогнало от думите на българина ааза, тъй като по него време протестантството беше в България още по на долньо дередже. Той се обръща към него сърдито и му казва:

— Кой, аз ли съм протестантин? Лъжеш! Ако бях такъв, то не щях да тръгна с четата на Христо Ботева да се бия за кръст и за вяра! Чу ли сега кой съм аз?

Разбира се, че после тоя сербезлък Иван бил повърнат изново на изпит, дали му цигара и кафе, турили го на стол и захванали потънко. Той изказал всичко, щото видял, от игла до конец. Е, разбира се, докачили го, дал дума, как ще да се върне? Когато свършиха с Ивана, дойде ред и на другаря му Руска. Извикаха го, той следва да отказва по старата система, без да знае що се е случило, уверява правителството, че е овчар, излязъл да си търси работа.

— Не му забикаляй много-много, приятелю, кажи си правата, защото аз си свърших вече — възразил Иван.

Руско без противоречие последвал спасителния пример на другаря си, намерил го за безсъвестно да се отказва за по-нататък. После тоя нечакан успех, от който бяха упоени всичките правителствени хора, поискаха да отидат по-нататък. После признаванието на двамата Ботеви другари дойде хабер и за мене: заптието викаше още от стълбите да се отварят вратата на затвора и да съм излязвал.

— Хей, чапкън, и сега ако се отървеш да не опереш меха, и садразаминът не може ти направи вече нищо — казаха някои от затворниците.

— Здраво се дръж, Джендаки, отиде на оката на дъното! — каза Бурмалията Хасан ага, комуто бях ушил вече два чифта калцуни.

Изправиха ме между двамата другари, накараха да ме гледат в очите и аз тях и най-после ги попитаха:

— Не го ли познавате, не го ли знаете да е бил комита, не беше ли с вашата чета?

— Не! Тук го видяхме за пръв път — отговори припреният Иван.

А Руско Робът само си дигна главата нагоре и тъй цъкна с уста и със зъби, като че се тракаше на затворена порта.

— На тия момчета оттук нататък ще да давате всеки ден по ирмеличе и ще да ги гледате добре — каза кадията, охлебен от радост за самопризнанието на двамата.

И турците наистина се радваха и бяха много доволни от ония бунтовници, които си разказваха работата по права бога.

— А на тоя ханзърин нищо няма да давате, да пукне от глад като псе — допълни каймакаминът, като се обръщаше към мене. — Двайсетте пари, които му давате, ще да ги дадете на тия момчета.

Аз се разглезих и паднах уж на молба, което беше повечето от гевезелик, защото хляб се намираше, както и да е, а свободата бе скъпа. Руско и Иван наистина бяха от четата на Ботйова, подир която тръгнали от Гюргево, гдето се скитали да си търсят прехрана. Един ден Руска го срещнал непознат човек, който, като го разпитал за туй-онуй, пленил се от неговите юначни гърди, дал му два минца и го изпратил в Букурещ до един приятел да му намери работа. Работата била намерена. Тия се разделили от четата при Враца, когато паднал убит войводата. От последния тоя град, като тръгнали да се скитат по планината, достигнали чак до Троян. Отишли при един българин, комуто, като поискали хляб, той отговорил, че на драго сърце ще ги нахрани, да вървят подиря му, но той ги завел право в турската пусия, гдето ги и хванали. И двамата пратиха на заточение до живот.