Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Заповедта да не ми се дава хляб се предаваше на надзирателя на затвора Ахмед чауш; но самият той, който трябваше да я изпълни, пръв я нарушаваше. Неговият турски мерхамет стоеше по-горе от всяка официална заповед, а особено като му казах: „Гладен съм, чауш ага, ти майка, ти баща.“ Ще да се поогледа наоколо, да го не види никой, па ми спусне в ръката едно ирмиличе или онлуче, което по онова време даваше кеф за лев. Понякога ми пък отговаряше, като го прекалявах, така: „Нямам и аз пари бе, айол, нямам! Не зная що за оправия е тая, да морят човека гладен! Това не е агалък!“

И циганите не падаха по-долу в мерхаметлика. За тях, на които в други времена никой не би припаднал да иска хляб и милостиня, за гордост го считаха, като им се молех да ме нахранят. А циганките им всеки ден носеха на затвора със своите тагарчуци, щото завърнат. Щом събираха едно-друго, кимваха ми да се приближа. Имаше особено един млад циганин, затворник, който имаше любовница. Тя дохождаше на ден по три пъти на прозореца. Обяснения, охания, ахания, чупение на ръце и пр. с часове. После аз отивах при влюбения циганин да го утешавам, като му говорех, че той е по-щастлив и от везира, като има такава любовница.

— Не си ли гладен? — ме питаше той после моите похвали.

В кафеоджа се намираше уж затворен млад турчин, родом от града, син на богати родители, със сърмен джамадан, със сини сукнени потури, със сребърен ланц през врата от три-четири ката, с много пискюли от дребни мерджани, с кехлибарено цигаре и златошита муска на дясната му ръка, да го не хваща куршум, с една реч — всичко, каквото се кити един благороден и бабаитин, не липсуваше по него. Неговата вина се състоеше в това, че влякъл кадъни по лозята, което не беше вина като за него и подобните му, но нещо като приятно приключение, като знак за бъдеще. И заптии, и затворници, които минуваха покрай него, с благоговение му отдаваха селям. Той беше от така наречените гьоз-хапузи , пред нашия затвор в сайванчето се излежаваше повечето от определеното време. Деня той седеше мирен, седнал на вапсана овча кожа от червена краска, а нощно време, заедно със заптиите, разиграваше кючеци. Понякога свиреше и на булгарина така обаятелно в нощната тъмнина, щото целият затвор онемяваше. Мнозина, а особено помаците, които за песен и за свирня дават душа, слушаха подпрени с ръка, въртяха си главите от обаяние, а после въздишаха и казваха:

— Ах, били ли сме и ние някога барабар с хората, върхли ли сме харман на нощната месечина, спали ли сме в миризливото сено?

Цял ден приемаше и изпращаше гости тоя кабадаи, а каветата се намираха около му по десетина. Един ден, когато ни бяха пуснали по двора, и той чу, като се молех на чаушина за парче хляб или за едно онлуче.

— Мишки или дървеници няма ли за тебе да ловиш бе, чапкън, ами си седнал да се молиш на турците, срещу които си хвърлял куршум? — отговори той вместо чаушина, като прибави и една псувня.

— И тия бягат от нас комитите, ефендим, а гладно се не стои — отговорих аз, като се мъчех да запазя онова благоприличие, което съответствуваше с робското, ми положение.

Тържествена усмивка изкриви устните на бабаитина.

— Отгде си ти бе, чапкън, и къде те хванаха? — продължи той.

— Ефендим, покорният ви е набеден за комита, което е просто клевета. Можете да съдите по кайфета ми, става ли комита като мене човек? — отговорих аз със същия тон.

Няколко още въпроси и отговори помежду ни, и жестокият кабадаи, който преди две-три минути ме хранеше с мишки и с дървеници, усука си плетената кесия, от която ми извади един бешлик, като ми напълни в сьщото време и шепата с тютюн. Често той дохождаше, и когато го пуснаха вече, да ме навижда. Ще да се подпре с ръцете си на прозореца, ще да попита: „Какво прави моят комита?“ — и ще да ми изстуди ръката с някой бешлик или юзлюк! С това благодеяние не само той се гордееше, но и останалите даже затворници-турци чувствуваха някакъв си алък, и тия разделяха благодеянието, и тия отговаряха на неговите въпроси какво правя: „Добре е; приглеждаме го помежду си.“ Когато той се подадеше, тия ме сбутваха да стана, да го посрещна на прозореца и да му направя чест и благодаря.

— Той е твоят ага, макар и да му се четеш душманин; но тия са хора аги и нофузлии, голям им е себапът, и лошо, и добро правят.

Аз вярвам, че ако от тоя мой ага се питаше, то той непременно щеше да си даде гласа за моето освобождение, да се чуе и се каже само, че еди-кой направил туй и туй. Тая чърта може да се среща само между турците. Много са тия наивни. Щом чуят, че им се молиш, че признаваш своето ничтожество на рая, а тях наричаш всесилни и пр., чувствата на някакво си благородство се проявяват, което ние, българите, не притежаваме. Но с едно условие: никаква гордост, надменност и достойнство да не бъдат заявени. В същия тоя затвор и със същия тоя мой ага, който ми даваше пари, се представи такъв един случай. Един ден вкараха в конашкия двор един вързан българин от околните села, вината комуто не можеше да бъде друга освен комитаджилък. Той изглеждаше дотолкова сърдит и начумерен, така сумтеше и беше отпуснал своята устна, щото не само не си дигаше очите от земята да погледне наоколо си, но и ни дума не отговаряше на въпросите, които му задаваха разните кетипи и заптии, които го бяха заобиколили. Затворниците, натрупани по прозорците, скърцаха със зъби.