Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Бре-ей, елате скоро да видите един истински комита! — извика един затворник.

— Бре, да го господ убие, колко е страшен и инат душманин! — повтори друг. — Между хиляда души да го срещнеш, пезевенкинът, ще можеш да познаеш какьв му е занаятът!

— Па що се чудите? — прибави трети. — Не виждате ли, че да пие мусулманска кръв, не смее да си дигне очите две думи да каже.

— Кой знае, но от рождението си още все комитаджилък тряба да е вършил, безбройно число майки е разплакал — допълни четвърти.

— Бой на умирание, червата му из устата да се подадат тая нощ! — каза моят ага и даде наставления на затворниците да блъскат.

И тия последните, наредени двама по двама в затвора, взеха позиции от вратата да удрят сиромаха българин, щом се той подаде, като му оставиха една тясна пътечка. Щом той влезе в тъмния кауш, и може би да не виждаше нищо още извътре, което се случва с всекиго, който влиза от един път от светло на тъмно, дигнатите юмруци започнаха да се слагат отгоре му като бакърджийски чукове. Той обърка накъде да върви, букаите го още повече спъваха; но текметата изотзад му дадаха направление към определеното му място — кюповете, при които той се сгромоляса от силните ритания. Удивително, че той не само не се помоли, не само не извика, но дума си не отвори устата да продума. Турците кипнаха още повече. Според обичая големците взеха ламбичката и отидоха при него, хем да му вземат „ялак парасъ“, хем да го изпитат за вината му. Кого ще да питат — дърво говори ли? И български, и турски му говореха, а той отсякъл врат и наднича надолу, като че гледа в кладенец. Питаха, питаха, па по едно време започнаха да го ритат, счупиха н един ибрик от гърба му.

В разстояние на два деня и на две нощи той продължаваше да мълчи, а затворниците, всеки, който преминуваше покрай него, запознаваше се с широките му плещи. Една заран, дордето не бяха ни пуснали още на двора, жален и синкав глас се раздаде от дъното на кауша, който произнасяше само тия думи: „Хляб, хляб искам! Гладен умирам!“ Тоя глас беше на страшния комита, който толкова беше честит на бой, а никой се не погрижи да му даде хляб. На часа още няколко души турци се затекоха при него с по едно парче хляб. Щом той прие хляба от ръцете им, омразата на турците изчезна. Като си отключи устата и почна да отговаря, тия насядаха втори път около му. Неговата вина, положението му в обществото и причините да посети „парцала“ били следующите: бил овчар в едно село на чужда врата. Нападнали го няколко башибозуци, смазали го с бой и му откарали стадото, а после го набедили, че с очите си видели, като давал хляб на комитите. На въпроса, защо е мълчал досега, отговори, че толкова се бил уплашил и не помнел себе си от бой, щото чак като огладнял, дошел на себе си.

— А бе, айол, ами защо си не кажеш така, ами се показа такъв инат, което разсърди агите? Ние не сме ли хора, да разберем кой е кривият, кой е правият? Язък, сам си направи — каза един помак на събудения.

Извади една малка лулица из пояса си, която беше пречупена от бой, поиска тютюн, който му се даде от турците, опъна няколко пъти, очите му се отвориха още повече, захвана и да се смее, поиска позволение може ли да погледне през прозореца, което му се позволи. Никой не го закачи вече, пуснаха го подир няколко деня.

В ловченския „парцал“ имаше още един екземпляр, за който заслужва да се кажат няколко думи. Той беше единствен от легалните затворници, всички други българи по това време бяха все политически престъпници. Името му беше Коста, от Ловеч, момче на 25 години, пияница и чапкънин. Бяха го затворили, че откраднал една ерешка кожа, както споменах вече. Когато бил навън, не излязвал из кръчмите, за което свидетелствуваха скъсаните му дрехи. Беше известен и на заптиите, които го караха по цял ден да работи, пращаха го и из града.

Месец ставаше вече, откак стоя в Ловеч, виждах на дело, че почнах да се забравям малко по малко, захванаха да се не интересуват твърде от мене, имаше мнозина, които вярваха, че съм прост овчар. За да поддържа и увелича това мнение, захванах да завиждам на пияницата Коста и се мъчех да се докарам така, щото да дам да се разбере, че като съм бил навън, не съм бил по-долен от него.

— Ти, дордето не беше затворен, с какво се занимаваше? — попита той един ден.

— Като работех три деня в неделята, стигаше ми да нравя главата няколко деня — отговорих аз.

— Ами като се намериш между добри приятели в моабет, от които по никакъв начин не трябва да се разделяш, а в това именно време ти се свърши харашлъкът, как постъпваш? — продължи той.