Захари Стоянов - Записки по българските въстания

В Габрово Селями паша слязъл да нощува в къщата на Иванча Димчев, а Каблешкова закарали в заптийската одая, като се казало да се отнасят с него добре и хубаво да го вардят. Другите му другари бунтовници, които били съвсем отделно от него, тикнали ги в затвора. При пашата се явил вечерта тогавашният архиерейски наместник, който забележил, че той, пашата, е много весел. Сам се похвалил на светиня му, че момчето, което е довел в Габрово и което и той може да е видял, е твърде важен, знаменит човек, от когото ще да научи много работи, ще да узнае всичките революционери, за които имало и много книжа, намерени у Каблешкова. Дядо поп, като всеки съобразителен и изпечен рая, направил се на ахмак и поискал от пашата да види тия книжа, как пишат комитите. Позволило му се да ги погледне само отдалеч, които били, доколкото можел да забележи, някакви си бележки по въстанието и ръководства за въстаниците. Ние не вярваме в съществуването на подобни документи, защото Каблешков беше претърсен десет пъти, дорде дойде само до Ловеч, па и сами знаем, че нищо нямаше в него. Може от друг някой бунтовник да са били тия взети.

Както и да е, но свещеникът, пак от ахмашка точка зрение, показал се, че е удивлен за това момче, и поискал дозволение да го види в заптийската одая, на което Селями се съгласил. Като отишел попът в заптийската одая, видял наистина „чудното“ момче, което стоело право до стената с наведена глава и замислено. Той го погледал оттук-оттам, но не посмял да се заприкаже и си отишел. През нощта пашата бил на „кеф“, попът и чорбаджиите били там. Рано заранта почукал някой на поповата пътна врата. То било заптие, вика го — попът да отиде при пашата колкото е възможно по-скоро.

— Язък, попе, за моите хвалби, нищо няма да излезе, твоето момче — кажи бог да го прости! — казал пашата. — Нашите свинари заптии толкова я свършиха. Виках те да ти кажа да му прибереш тялото.

Пашата бил много разсърден от тая случка, викал заптиите и върху тях си излял зехира. И другарите на покойния, и габровският башчауш, разказват, че той се самоубил така: чаушинът, като го видял от вечерта толкова болен, отчаян и съсипан, заповядал да го оставят свободен, без да му вържат ръцете, защото караулът бил в същата стая. Около полунощ, когато заспали всички, той се изправил на крака, взел от стената един турски заптийски пищов, насочил го към себе си и се ударил в гърдите!… Всичките заптии се събрали около мъченическия труп, поливали го с вода, запушвали му раната, изправили го, но всичко напусто — куршумът бил излязъл из гърба му. Когато се съмнало вече, знаменитият покойник лежал пред заптийската одая, обвит със скъсана рогозка, без букаи и без белегчета, никому вече непотребен.

Архиерейският наместник попитал пашата бива ли да го опеят и погребат според християнските обряди.

— Той ни трябваше, дордето беше жив, а сега правете с него, каквото знаете — отговорил пашата с усмивка и същия ден още потеглил за предназначеното си място.

Рано сутринта на 16 или 17 юний 1876 г. всичките жители на малкия градец Габрово знаели вече кой им е бил гост миналата нощ в заптийската одая, кой ги е обикнал дотолкова, щото е пожелал да им остане вечен гражданин, как му е било името, отгде е родом, къде е ходил и где и по каква работа е отивал, та е изпаднал в града им. Свободолюбивите и нестеснените от присъствието на турски елемент граждани все едно н също говорели по къщи и по дюгени, все за нашия герой въздишали. Скоро дървеното клепало от черквата „Св. Иван“ забило тъжно и унило. Всички се сещали за какво то бие и мълчеливо се отправяли към поменатия храм. Мъченическите останки на покойния били облечени в нови дрехи, нов фес и обуща, като че ще да се венчава; около буйната му глава и продупчените му гърди били разхвърляни няколко несвързани китки цветя; мъже, жени и разпалени младежи мълчеливо дефилирали пред смъртния одър и любопитно гледали заспалото лице. В това лице, което скоро трябвало да изгние, се мъчили любопитните да открият всичката дълбока тайна и развръзка на трагическия акт, на миналото, на теглилата, на борбата. Тия гледали в това лице всеобща жертва.

Когато се почнало опяванието, няколко жени се сетили, че в Габрово са костите на други двама борци от Хаджи Димитровата чета, обесени в 1868 г., за които попитали, може ли да се опеят и тия сега? Свещениците се съгласили и заедно с останките на Каблешкова опели и тях.

През 1883 година Коприщенската община се сети за своя герой и реши да му пренесе костите от Габрово в Коприщица, там, гдето той е дигнал байряка за свобода, гдето е изпразнил първата пушка на една знаменита епоха. Както от Габрово изпращанието, така и в Коприщица приеманието бяха твърде бляскави, цялото население взе участие с шествие, с духовенството, с ученици и ученички, с клепание на черквите стана тоя акт. В Коприщица всичките бивши въстаници-съзаклетници и другари на Каблешкова, облечени във въстанически дрехи, вървяха пред ковчега гологлави, гдето се намираше прахът на техния войвода.