Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Всички, които вярват в тая божествена знаменитост (в кръста), бяха комити — казал той.

В главата на страдалеца имало около двадесет сачми, които той вадел по твърде оригинален начин: удрял си главата о стената и сачмите падали. Отец Кирил умря в Цариград, в тъмницата Метерхана, през 1877 година повече от естествена болест, отколкото от раните си. А нашата сподвижница от Балкана Мария, съпругът й Шутич и Кр. Некланович са живи, живеят си пак около Т. Пазарджик и в Пловдив; но не обичат да разказват твърде за българското въстание, от което не им останали добри впечатления. Хранят само известно уважение към памятта на Бенковски и на отца Кирила. Живее и Мария, пак жена на Шутича, пак така засмяна и весела, помни всичко от игла до конец.

Но да се върнем пак в троянския затвор при Ботя Иванов, да прочетем още един път в. „Дунав“. Аз не се лъжех, че в неговите официални колони ще да се намерят и други някои сведения за комитаджилъка. В една телеграма до русчушкия валия, с дата 15 май, изпратена от Фазлъ паша, в която казва, че той се упътил към Трявна, защото и там се появили царски душмани, ставаше явно, че в Дряновския манастир имало затворени комити, които той сполучил да разбие с „божата воля“, като съсипал и манастира. В същата тая телеграма се споменаваше и за някого си Цанката Дюз-Табанов, комитаджийски предводител, който като отишел в едно село, називаемо Чала (?), да иска хляб (пусти хляба, се той хваща комитите!), жителите го хванали и издали на царските власти. Имаше публикуван и изпитът на някого си поп Иван, така също комита, комуто било възложено да командува народната война. Когато неговата дружина чула царската военна бурия то изведнъж тя замръзнала на мястото си, напомнила си своята преданост към престола и се разбягала по гората. Говореше се и за други комитаджийски дружини, но никъде се не казваше, че тия са се удържали. Навсякъде били победявани с „божата воля“.

Малко по малко и Ботя захванаха да безпокоят за собствените негови плодове. Често заптията слязваше да го вика, за да дава някои обяснения по хващанието на троянските българи.

— Няма да патя аз добро с тоя мой бошбуазлък, но хайде да видим — говореше той.

Рано заранта на другия ден, 24 май, четирма души въоръжени башибозуци застанаха пред вратата на затвора. Единът от тях държеше в ръката си голям официален плик, запечатан с червен восък.

— Готов ли си бе, ханзър! Хайде ставай, че ще вървиш — извика заптийският чаушин, като отвори тъмничните врата.

После това той се доближи до мене и с помощта на един башибозук свали ми железата, а на място тях удариха на ръцете ми железните белегчета, които аз сега за пръв път имах честта да нося. Тия белегчета са един вид железни клапи, които се заключват с кофарче на ръцете. В три системи можат да се употребят тия, една от друга различни. Ако лицето, на което се удрят, е за бесене, то ръцете се заключват в тях отзад; тоя начин е един от най-тежките и мъчните. Останалите два са безразлични наглед, но всъщност употреблението им е твърде важно. Първият и най-лесният се състои в това, да си кръстосаш ръцете на пояса една въз друга, така щото макар и оковани, но като ги подпираш от тялото си заедно с клапите и кофара, твърде малко болки се чувствуват. Вторият начин е: спуснати надолу ръце, прилепени една до друга, като кога ще бъркаш с две ръце в гърне. В такъв случай постоянно трябва да се държат обесени надолу между краката на които, като тежи и желязото, скоро мускулите стават като пресечени и от маханието последва отичание. Като неопитен още, аз се оставих да ме вържат по последният начин.

Дордето турците се занимаваха да ме приготовляват, сиромах Ботю, който имаше свобода да говори всякога и с всекиго, не преставаше да ми дава братски съвети, като наскоро дошел от мястото, гдето отивах аз сега, т.е. от Ловеч. Говореше той, че там имало много проклети турци, черкези и цигани, при които щели да ме турят. Проваждаше той много здраве на своите двама другари — Каблешкова и Н. Стоянова, — да им съм казал, че той е живо и здраво, но много се забъркал в изпитите си по собствена своя глупост, за което ги моли да му простят. В последните минути на раздялата ни аз се уверих окончателно вече в святостта на неговата невинна душа, познах го, че той се е жертвувал за святото дело, макар и лековерно, но благородно, каех се защо не се отнесох с него по-горещо и по-доверчиво.

Понеже няма да имам случай оттук нататък да се срещам и разговарям толкова напространно с Ботя, както в Троян, то нека ми бъде позволено засега да кажа за него две думи повече. Ботю Иванов живее и до днес. И малките деца да попиташ в Карлово, Хисарят, Ново село, Конаре и пр., то всеки ще да ви отговори: „Не за Ботя Комитата ли ме питате?“ С това име е известен той в тая местност, всеки българин за гордост го би счел, ако се сподобеше да приеме Ботя на една вечер в къщата си. Два месеца после срещата ни в Троян аз го намерих в пловдивския затвор, десет пъти по-нещастен, отколкото по-преди.