Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Добре дошел, братко — чух аз познат глас от невидимо място.

Обърнах се и видях само главата на Ботю, която се подаваше през една малка дупчица на полиса. Тук Ботю бе запрян на само, което беше знак, че работата му не отива добре, върти се над главата му бесилницата.

— Проклети хора имало на тоя свят. Цялото село Синджирлий се е опълчило против мене да ме клевети в конака — каза той. — Спукана ми е работата; всичките свалят работата отгоре ми.

Сиромах Ботю не можеше да се защити. Той бе наивен пред турските кетипи до глупост, както бе наивен и пред мене в троянският затвор. В 1877 г., когато се разби турският лагер на Шипка, аз излязох от града Търново при Карагьозовата фабрика, гдето много други граждани очакваха пристиганието на заробените турски табори. Тия последните пристъпяха апатично към старата българска столица, а храбрите опълченци, с кривнати до ухото калпаци, стъпяха на пара пред погледите на чернооките търновченки. Един от заробените турски милезими, подир когото вървеше наперен опълченец, не искаше да нагази в калта, която е изобилна пред Карагьозовата фабрика.

— Върви! Вашите турци са ме прекарвали през по-голяма кал, с вързани още ръце и с бой отгоре — каза опълченецът.

Гласът бе познат; отведнъж аз се повърнах в комитаджийските времена. Огледах се по-внимателно — напредя ми Ботю с пушка „шаспо“ на рамото, с щик на бедрото и с голям калпак, отгоре със зелено дъно.

— Ботьо! Ти ли си?

Ботю трепна. Отпусна той своето шаспо недисциплинирано и отвори ръце насреща ми; спомена най-напред Троян и горчивото кафе на ходжата.

— Наситих се, дявол да го вземе, да коля и да бия турци. Ей дотук ми дойде — каза той, като сочеше с пръст на своето гърло, като че да беше ял нещо.

Години се изминаха вече, беше 1883 година, когато посетих пловдивския затвор, не с белегчета, но със съдийско бастонче в ръката. Гледам, че на онова същото място в тоя затвор, гдето преди шест години Ботю плетеше чорапи, стои познато лице, препасано с кирлява престилка и с мазна лъжица в ръка. „Дявол да го вземе, где съм се виждал аз с това лице“ — говорех сам на себе си.

— Живо-здраво, приятелю! Не ме ли познаваш? — каза непознатият.

— Ботьо! Ти ли си?

— Остави се холам! Една беля ми дойде на главата, няма оправия на тоя свят.

Сиромах Ботю! Той беше подритнат от течението и духа на времето. Не беше се договедил още, че се мина вече времето на идеалния патриотизъм, че мястото на поганците се завзе от други. Въодушевен от първите времена, той беше нападнал на един турчин в Хисарските бани, кесията на когото, с туралиите лири, турил в пазвата си за надлежно разпоряжение. Ето защо той стоеше в затвора.

Но да дойдем в Троян. Всичко беше вече готово за тръгвание. Изкараха ме навън на двора и четирма души башибозуци с вирната на рамото пушка ме подбраха напредя си. Нисък поклон направих на благородния ходжа, преди да тръгна. Слънцето наближаваше да стигне на пладня, когато ние потеглихме от Троян и хванахме пътя край реката Осем, която приличаше по това време на боза по причина на многото тая годишни дъждове. Като не познавах местността, не знаех още дали навярно за Ловеч отивахме. Да попитам водителите си башибозуци считах го според техните понятия за дързост, защото не ги знаех още каква линия на поведение ще да държат към мене.

Разстоянието от Троян до Ловеч е около шест часа според тогавашната система на пътувание. Казвам „тогавашна“, защото нашите стари господари имаха алък и към добитъка, никога не карат тия бързо и немилостиво, както това видяхме да правят руси, ромъни и пр. Яваш, яваш, с кеф и наслаждение. На всяко ханче, при всяка вода и сянка ще се правят „кашани“, ще се пушат чибуци, а понякога ще да се прави и кафе, ако агата е настоящ ага. Пътят за последния тоя град, Ловеч, върви успоредно по реката, чак до самия град. Аз напред с вързани ръце, а турците подир с пушки на рамо и със запалени цигари, натъкнати в дълги цигарета, вървяхме мълчаливо. Старах се и в стъпките си да бъда учтив и услужлив, да не ги разсърдя един път, че отиде вече. Пътуването беше едно от най-трудните; пътят беше уж шосе, но само име такова носеше; изобилните дъждове и минуванието на колата бяха го набраздили и нашарили така, щото сякаш че стъпяше човек по конски ребра. Скоро моите сухи и скъсани цървули излизаха от краката ми и почнаха да се махат отстрани като ветрила. Един от водителите ми, който се виждаше да е по-горен от останалите си трима другари, без да последва от моя страна някакво заявление, каза ми съвсем по човешки начин да седна и ги поправя, на което и той ми помогна, тъй като аз не можех по причина, че ръцете ми бяха свързани.