Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Ще да се наситите, аркадашлар, гората е пълна с тях — отговаряха моите покровители. — Тоя комита, който не е хас комита, толкова бой е ял, щото е обръгнал вече.

Други пък, които срещахме, от най-напред остри и лошави, щом ме чуваха да говоря на язика им, за което се удивляваха, ставаха по-снизходителни и ме питаха, не ми ли е мил животът? Близо до едно село, при един кладенец, срещнахме една тълпа турски цигани, която се подаде из една крива пътека заедно с жените си и с много още магарета и коне, натоварени с българска покъщнина. И тия последните бяха призовани или по-добре от само себе си подбудени да оставят навреме коритата, вретената и рашетата и да се опълчат против душманите на империята. Няма съмнение, че техният идеал беше плячката. Тия бяха въоръжени твърде смешно, с по един пищов, с ножове, повечето без капии, на гол корем, и с брадви. Над главите им се развяваше син байрак от вехто платно, може би гащите на някоя циганка, а в средата на тоя байрак имаше полумесец, изрязан от червен фес! Страшен шум от псувни и заплашвания се дигна от тяхната среда против мене. По юнаците от тях, с вирнати ножове и брадви, скоро заобиколиха конвоя и посегнаха да удрят и колят, както коприщени направили с техните братя цигани. Колко молби, колко цигански унижения и ласкателства казаха тия на моите водачи, дано ги склонят да ме предадат на техните ръце!

— Ефендим, вие сте бабаити над бабаитите, вие сте чисти мусулмани, затова царщината ви е избрала за тая служба — продължаваше грозната тълпа и сочеше насреща ми своите бели зъби.

— Краката ви целуваме, млади бабаити — се обади така също млада циганка, като се завъртя в същото време на пета.

— Пашаларъм! Знаете ли колко наши майстори и майсторки (за по-благородно циганите обичат да се наричат майстори ) се изклаха в Коприщина и по другите мемлекети от тия душмани? Чет няма, повече от 50000 души! Как им рязаха най-напред краката, ръцете и язициче, а после ги печеха в пещи? Ефендим! За търпение ли е това? Кажете, вие сте мусулмани — викаха и почти плачеха тия цигански патриоти.

Моите водители гледаха на тях съвсем равнодушно, не се бояха, както се виждаше, от нападение. Мъжете те увещаваха полусериозно и полушеговито, а циганките изглеждаха под вежди, като си сучеха в същото време и мустаците. Тая нерешителност даде повод на циганите да увеличат своите нападения, което принуди башибозуците да турят ръка на своите ножове. Като стадо овце се разбягаха всичките нападатели, жените и децата на които дигнаха голяма глъчка.

А наши българи твърде рядко, почти никак, може да се каже, се срещаха по пътя да отиват по своя работа. Не говоря за ония, които караха ангария или вървяха с башибозуците да им носят едно-друго. Причината на това бяха разбърканите времена. Да излезеше да пътува българинът, не само башибозуците, но и правителствените агенти не щяха да го оставят свободен. Доволно беше и едните, и другите да кажат, че носел със себе си много хляб или брашно: значи, комити е отивал да храни. А българинът вчерашен ли е? Ония, които близо до пътя се занимаваха да копаят царевица, отдалеч още, щом виждаха нашия конвой, проваждаха едного да чака близо до пътя с бъкел или друг съд в ръката, от само себе си, без да ги кара някой. Разбират читателите защо тая учтивост и ревност. Българинът, изправен до пътя с бъкела в ръка, кланя се и говори: „Няма ли, алар, да пийнете по една студена водица?“ На едного от тия последните, че водата му била топла, наведоха му врата и изляха целия бъкел в гърба му. Българинът отпусна ръце надолу, като че му пущаха кръв, па не се мръдна, смееше се още, а водата тече из крачолите му. Това уж на шега.

По-нататък стигнахме до едно малко ханче край пътя, гдето башибозуците се отбиха да ядат хляб. Тук сварихме един турчин, пъдарин от околните села, който, като ме видя, дотолко бе сюрпризиран от моето появявание, така зачуден и смаян остана, щото няколко минути си държа наведена главата да се удивлява, като говореше в същото време: „Ях-ярабим!“ После това той кипна от яд и се обърна да псува, в кожата си не можеше да се побере, като ме гледа. Застана напредя ми със стиснат юмрук и почна:

— Та ти си сега комита? Ти си от ония кучета, които станаха да съсипват турското царство? Ти и другарите ти клаха и пекоха турски деца, а после ги даваха на майките им и на бащите им, та ги ядоха? Ти щеше да управляваш царство? Бе, пезевенк, вали-паша ли щеше да бъдеш, или садразамин в Станбул? Засрами се бе, куче нечисто? Я си погледни сурата? Я пък, че не мига, я как ме гледа! Дръжте го да му отсеча главата като на ере!