Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Събранието — продължи Ботю, — което с отворени уста гълташе тия думи, същата вечер още реши, че и тяхното село трябва да се приготовлява. Всичките присъствующи положиха клетва, че ще бъдат верни на думата си и ще работят с чисто сърце.

От тоя ден Ботю не влязъл вече в дюгена си с чисто сърце. Колкото пъти дохождал Ванков (Волов) в селото, все при него слязвал на конак. Много пъти го проваждал по околните села и градове, но два пъти не видял да се подпиша с едно име в писмата, които му давал. Един път го проводил тука в Троян, отгдето щял да дигне стотина оки барут, подписът на писмото бял Петър Банков. Друг път го пратил в Пловдив, гдето тамошните приятели го знаели Панайот Волов.

— Чудни хора бяха тия апостоли наистина. Язък, че се не познаваш с никого от тях — продължи той. — За малко едно време в селото Синджирлий нямаше човек, който да не знае от тая работа, т.е. че напролет ще да се колят турци. Всеки продаваше мило и драго да си купи нож и пушка. Аз, колкото парици бях турил настрана, пръснах ги надоле-нагоре, а из дюгенчето ми скоро захванаха да играят мишките на билярдо с бобовите зърна. На 21 априлий получихме кърваво писмо, с което ни се известяваше да въстанем. Най-напред аз си облякох хъшовските дрехи. Пъй че сербезлик ли беше пък, дявол да го вземе! Винената бъчва, която беше в бакалското ми дюгенче, дръпнах пищова и я пробих в половината, да се знае и помни кой ден се е въстанало за българско царство. Туй паласки, фишеклик, бели навуща и черни превивки, всичкото беше алестра на мене. Дойде ни известие да вървим за Ново село (Старо). Преди да потеглим, заклахме около 13 души блажни, които се намираха на него час в селото и наоколо. С жени и деца и с кучетата, гдето се е рекло, тръгнахме за Ново село. И това последното беше вече на крак; женурята и дечурлигата бяха поели за планината към Коприщица, а в селото се въртяха още някои наши аретлици. Научихме се, че в новоселското училище имало затворени седем-осем души читаци от ближното село Айрени. Някои старци изказаха мнение, че тия ни били комшии, та затова да не сме им правили нещо, но време ли беше да се слушат стари хора? Аз заобиколих училището с няколко души, напъхахме шишинетата през прозорците и — огън! Всичките се повалиха на земята. Потеглихме за Коприщица. На една поляна там в Средня гора, която се нарича „Дудина поляна“, бяха се спрели възбунтуваните околни села: Старо Ново село, Царцово, Елешница, Синджирлий, Думанлий, Паничери и пр. Аз се не маях много на това място, защото бързах за Коприщица; там ми теглеше мене сърцето, имах си и аз нещо. Да ти кажа правото, там имах аз любовница, пред която бързах да се покажа с юнашките си дрехи и да напълня очите на баща й, който ме наричаше „развейпрах“.

— Ботю! Ти ли си бре! Я го гледайте мари, че цял московец станал — извикаха няколко познайници на мене и на любовницата ми, които се готвеха да отиват да правят табии около Коприщица.

А аз на пета стъпам. Онова черно калпаче от гергьовско ягне, с лев на челото, кривнато на една страна, само на ухото ми се прикрепило. На края на пушката ми здравче, на челото ми и на пояса ми други. В късо време заобиколиха ме моми и булки да ме питат какво има да стане.

— Царството ще да превземаме — казах аз и турих ръка на своя нож! Много весело прекарахме в Коприщица: сербезлик, колкото искаш. Аз се занимавах най-много да къртя по вратата турските нумери и да сека с ножа си фесове. Като захванаха да се колят циганите, то аз бях първи вече. Но страшни нерязани турци имало в това село Коприщица; станахме сетне пишман защо не изклахме тях наместо циганите.

В късо да кажа, Ботю бил в числото на ония нещастници, които благоразумното бухалско общество в Коприщица беше затворило по начин подъл в спицерията на хеким Спаса, за да ги предаде на турците. След освобождението им той тръгнал от Коприщица със 120-те души, които удариха в планината да търсят разбунтувала страна, да искат отмъщение. Участта на тия 120 души аз ще да разкажа на друго място, а сега ще спомена само това, че Ботю се отделил заедно с Т. Каблешкова, Н. П. Стоянова, Г. Търнева и Стефан Даскала из Казанлък. В околността на Троян, гдето бунтовниците биваха предавани и излъгвани, четиримата другари се нападнали от башибозуците. Ботю, Каблешков и Н. П. Стоянов останали живи, хванали ги и докарали в Троян, а оттам — в Ловеч. Ботю бил върнат пак в Троян по причина, че се излъгал и показал някои лица в последния тоя град, с които читателите са запознати вече. Това той стори по неопитност. И така, Ботю беше един от другарите на Каблешкова, той беше от работниците, нещо, което аз разбрах от разказа му. Но за себе си аз нищо не му казах, скрих, че познавам Волова, че зная какво-годе за въстанието. Когато той вече ми разказа цялата си история от Синджирлий до Троян, без точки и запетаи, тогава чак си спомни, че се намираме в троянския затвор, че не се познаваме един други.