Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Часът след два обаче, вечерта, опустелият конак пак се съживи. Дрънканието на сабли и оръжие, топурканието на коне и други извънредни шумове и движения привличаха вниманието на всекиго. Вижда се работата, че обискът в манастира и из селото не беше напусто: конашкият двор се пълнеше от хора, която в тъмнината не можаха да се видят, но юмруците, които падаха от време на време по гърбовете им, даваха да се разбере, че тия са сиромаси българи. Няколко от тях затвориха по други места, а няколко изведоха горе в конака. Дълбока нощ царуваше вече, когато горе в конака, в същата стая, с която запознах по-горе читателите, стана шум и някакво си глухо движение, като че се търсеше рогозка. После това събори се нещо тежко на пода и един проницателен глас изрева, колкото си можеше: „Олеле, майчице!“ — а тоягите падаха една след друга, като бакърджийски чукове. Разбирате, че тук се биеха пак българи, теглеха тия онова същото, което видях и патих аз преди два деня. Боят се продължи няколко часа, защото жертвите бяха няколко.

Из стълбите свалиха едного от тия нещастници. Една крачка прекрачеше той, а пет юмрука падаха по плещите му. Спряха го пред моят прозорец и познатите на мен въпроси: „Ще кажеш ли право, да те не закалваме! Кому си продавал барут?“ — и пр. — почнаха да му се предлагат от страна на турците.

„Вие майка, вие баща, ефендим“ — отговаряше той, а тия майки и бащи пущаха в ход юмруците и плесниците. Водиха надолу-нагоре нещастника и най-после затвориха го при мене. Както му бе редът, чаушинът, който го караше, така силно го блъсна изотзад, щото той премина над мене като ад и дрънна своята глава в насрещната стена. Въобрази си нещастният, че е сам в затвора, понеже не можеше да ме види в тъмнината. Сложи там в едно кюше своите полупребити кости и такава силна въздишка изпусна из гърдите си, щото въздухът в тъмницата бе приведен в бързо движение:

— Ох, майчице! Смазаха ме!… Господ да ги убие, пак много зле пипат…

По движението го познах, че той стана по едно време на крака и почна да струва поклони на земята, като четеше в същото време и някои молитви, молеше се богу и на всичките негови служители. При всичко че аз не бях престанал да го подозирам да не е шпионин, както по-напред, но неговият жален и състрадателен глас, неговото топло слово, въздишките му, от които и аз неволно дохождах във възбуждение, говореха съвсем противното. Аз нарочно се прокашлях, за да покажа на злочестия си съжител своето присъствие в затвора.

— Кой ме вика? — отговори той почти безсъзнателно.

— Пусти мишки, не оставят човека на спокойствие — поговорих аз, уж че не съм се сетил какво става около ми.

— Ох, боже, тук имало хора! Християн ли ги бе, братко? — попита непознатият.

— Християнин и българин още — отговорих аз.

— За душата си бе, братко, не ти ли се намира да ми дадеш малко водица или една цигара тютюнец, да си сквася устата? Смазан съм.

Непознатият беше родом от Троян, на име Иван, когото бяха хванали преди малко време на къщата му. Той бил член и съзаклетник на бунтовния комитет, от името на който два пъти ходил в Румъния с писмо до войводите Таня и Стоила. Предаванието му се дължеше на непознатото младо момче, което описах по-горе, това той ми разказа, в Ловеч, когато се опознахме добре. На другия ден него заведоха, окован в желязо, на Ловеч, а аз си останах пак самичек.

На заранта предобед ме извадиха на явен или по-добре на официален изпит. Заседанието беше пълно и, може да се каже, сериозно, защото дългите чибуци и кехлибарените цигарета не бяха в употребление. Освен лицата, с които читателите са вече запознати горе-долу, тук присъствуваха още и някои нови. Първо място държеше командир-паша, така го наричаха башибозуците, а всъщност той не беше освен един прост бинбашия, няколко офицери и двама души българи, от чорбаджийски катехизис, Цочо Спасов и още една дебела фигура с възчерно лице, името на когото съм забравил. Бинбашият, името или прякорът на когото беше Кекеве, човек на 40-годишна възраст, с подуто лице и с червен врат, бе облечен твърде чисто и даже елегантно, нещо, което е рядкост у турците. Той четеше последният брой от в. „Дунав“, а останалите присъствующи, както се виждаше работата, че знаеха цената на авторитетите, зяпаха го в ръцете и пазяха тишина. Българите, като всеки българи по онова време, седяха най на края до самата врата, с такова верноподанно настроение, щото и с очите си се мъчеха да го засвидетелствуват, да покажат, че са рая. Единът от тях, Цочо, млад, 28-годишен момък, с твърде деликатно лице, е син на най-прочутия богаташ в околността, чорбаджи Спас, нофузът, на когото името се почиташе и измежду турците. Тоя последният държеше в ръцете си една книжка, която аз от един път можах да позная, че е моето тефтерче.