Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Разбира се, че ние не останахме за дълго време върху поляната, не се чудехме и маехме що трябва да правим. Нашата цел, излязванието по Балкана, не беше да се сражаваме с турските потери, но да се нахраним. Следващите няколко условия напълно оправдават нашето отбранително положение. Първо, гладът; второ, мъглата; третьо, кремъклиите пушки и калпавият барут, станал на кал от дъждовете; четвърто, непознаванието на местността и пр. След 10–15 минути чакание изгубените си другари ние набихме един гъсталак, който водеше към една мрачна долина и който показваше, че откакто се е сътворил светът, човешки крак не беше стъпал вътре. Ние го предпочетохме от нужда, защото, според думите на Янка, турската потеря, която го ударила, разделила се на две отделения и тръгнала да ни завземе пътя. Ние слязвахме през долината бежешком, презглава, гдето се казало. Плюсъкът от настъпванието на изгнилите сухи клони се отражаваше из непроходимата пустиня; напредя ни подскочиха няколко сърни, тия бяха твърде наблизо, но можеш ли да им изгърмиш? Черната рокля на героинята, която вървеше по крака, както вървехме всинца, понеже в това място не можеше да се язди, се закачаше от дърво на дърво, като скъсано сертме.

— Ох, майко, майко! За това ли си ме родила, да ходя с хайдутите! — викаше тя и се хвърляше през клонищата, като сърните!

Не беше само мъглата, потерята, стръмната урва и гладът: дъждът се изливаше като из ведро. Около два часа и повече време се скитахме из тая урва, достъпна само за дивите мечки, и уж все надолу слазяхме, но далеч беше още дъното на долината, в която по всяка вероятност течеше бистра река, бързото шумоление на която се отразяваше из околните каменливи стръмнини. Никаква потеря не дойде да ни следва; но и това бе достатъчно, че от нейното приближавание бяхме принудени да се изтикаме в тая пустиня, който риск инак не щяхме да направим. Най-после достигнахме до една каменна стена, висока няколко аршина, през която за да преминем, трябваше да се спущаме един други с въже, както ние самите, така и конете си. Помислихме да избиколим отдалеч, но не беше само тя, която ни преграждаше пътя; по-надолу към реката се виждаха друг ред подобни камари и колосални букови дървета, съборени от вятъра на земята и напречели надолу-нагоре един въз други, като че нарочно да ги бе правил човек. Един паднал бук, да кажем, сто аршина на дължина, беше пепельосал напредя си още няколко по-малки букове, така щото, докато се избиколеше, както казах по-горе, минуваха се няколко минути. Но само един ли е? Две крачки не си пристъпил, ето ти и друг, още по-стар и по-клонест! Ако погледнеш отдалеч на всички тия изпосъборени паметници, то ще да кажеш, че е молдованско селце, защото на всеки един на корените се образувала къщица от пръст и камъци, под които свободно можат да насядат на сепер 30–40 души. От друга страна, убитата и отчаяна душа не можеше да остане хладнокръвна от вида на величествената растителност. Всичката земна повърхност беше покрита със зелен невинен здравчец, непобутнат от никоя ръка, може би само от стъпките на белогърдите сърнета. Гордо и надменно стърчеше той, весел и засмян, потънал в бистра роса, да те е грях да го настъпиш. Пък малцина обръщаха внимание на тия балкански прелести. Колкото и да бяха тия хубави и привлекателни, не бяха в състояние, както се трябва, да привлекат нашите погледи. Тръпчивата букова шума и киселият киселец (името му го показва), единствените за ядене неща по Балкана през месец май, които ние пасехме от два деня насам като зайци, бяха загладили всяко човеческо чувство.

Като видяхме, че е невъзможно по никой начин да следваме пътя си надолу към реката, ударихме на ребро из урвата от лява страна, без да знаеме и ние сами къде отиваме и где именно ще да излезем. Според треперящата стрелица на компаса ние отивахме право към запад; но мнозина викаха: „Лъже кутийката! Ние вървиме срещу слънце.“ Колкото и да се пазехме да не вдигаме шум, като вървиме, това бе невъзможно да стане по много причини, повечето познати вече на читателя. Достатъчно бе да се търкули един камък. Той дигаше подире си още десятина, които го придружаваха успоредно и се спираха чак долу в реката. От удрянието им с другите камъци и сухи клонища, които тия чупеха през средата като гюллета, страшна олелия се разнасяше по гората, като че цели планини се събарят. Дивечите като: мечки, рогачи, свини и пр., на които Стара планина е огнището, подплашени от това ненадейно врангало, което може би за пръв път чуваха през живота си, тичаха надолу-нагоре и още толкова увеличаваха събарянието на камъците. Скоро нощният мрак настъпи с всичката своя ужасяваща грозота, а ние се скитаме още по стръмната урва и из гъстата мъгла като патки. Дъждът не беше престанал още, а балканската атмосфера започна да става по-чувствителна. Мнозина изказаха желание, че не можат да следват вече четата, защото им отмалели краката от глад, мокрота и много ходение.