Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Живи ли сте всинца? — попита той, като се доближи до нас и видя, че го гледаме.

Денят настана, но той правеше твърде малка разлика от нощта по причина на гъстата мъгла, която още от вечерта беше обгърнала планината. До два часа време ние вървяхме все към една страна, която магнитната стрелка, макар и да показваше, че е изток, но ние мислехме да се обърнем към север, когато подминем Етрополе. Много от момчетата вървяха на синджир по поляната да търсят киселец из тревата, който им служеше вместо хляб. Целия ден ние се въртяхме по тия планини и дотолкова се бяхме вече омотали, щото два пъти се намерихме на онова място, отгдето бяхме тръгнали сутринта! Напразно Господин Бакърджиев и Вакарелчанинът обикаляха наоколо да търсят изход. Всеки час отваряхме картата, върху която слагахме и компаса, но точките, които бележеше тоя инструмент, кой знае, може да бяха и прави, а дружината роптай и едногласно утвърдява, че тая дяволска кутийка ще да ни обърка още повече, че тя показва погрешно. За опит ние тръгвахме и към показаната от компаса точка, и към оная, която ни показваше здравият уж разсъдък, но навсякъде ударяхме до морски бряг. На една страна се изпречваше напредя ни гъсталак, през който не можеше да се провре и дребният орешко, на друга страна — стръмна урва и така нататък.

Най-после компасът и собственият наш разсъдък ни докараха до такова положение, щото и тоя ден ние замръкнахме на същото място, гдето бяхме и на 3 май, ако не и по-назад към тракийска страна!… А дъждът, ситен, дребен, плющи по дрехите ни. Стъкнахме си огнец, понеже гъстата мъгла ни гарантираше от башибозушкото око, но помага ли огнецът? Отпред си печеш ръцете и краката, а отзад като че те теглят гладни кучета. Не говоря за вътрешната борба, т.е. революцията в областта на червата. Тия клокочеха и издаваха глас като хаджийска броеница. Наместо страх от башнбозушките потери ние захванахме да се боим не на шега да не би да се забатачим из планинските усои и там да си умрем от глад. На втория ден — същото положение и същата история, само с тая разлика, че стомашната революция вземаше по-големи размери, момчетата тръгнаха да пасат не само киселец, а и букова шума 96, която им служеше наместо хляб. Страшно отчаяние владееше помежду ни; фактът, че всинца вкупом сме обречени на явен погибел, от час на час ставаше по-грозен. Не трябваше да ни гони потеря; ние сами по себе си бяхме победени.

Подир пладня западен ветрец подухна, който разгони тук-там тъмната мъгла по ниските места, която се издигаше и слагаше към върховете на планината. Всеки може да си въобрази като каква беше нашата радост, когато съгледахме близо наоколо си, през една малка долчинка, не твърде надалеч от нас, една овчарска кошара, из която припкаха да играят бели агънца и черни като дявол ярета!… А още за по-голямо наше щастие, с помощта на биноклите можахме да видим овчаря в колибата, който месеше хляб около запаления огън! Никаква дума не беше станало още за нападванието на тая кошара или пък кой ще бъде изпратен да вземе хляба и другите неща за ядене, които би се намерили там, когато Господин Бакърджията и Вакарелчанинът бяха се метнали на своите коне и чакаха само знак да тръгнат. С тях заедно потеглиха още няколко от далматинците и други още момчета, всичките на брой около 10–12 души. Освен хляба, брашното и солта тия щяха да откарат още 15–20 агнета, заедно с овчаря от речената кошара, който ни бе нужен да го попитаме накъде се намираме и към коя страна именно трябваше да тръгнем за начъртания си път.

— Деца, подкарайте със себе си всичкото стадо, бога ми! — викаше Джуро далматинецът.

Приготвеното отделение замина като вихрушка за кошарата, а ние се спряхме на една поляна, покрита е гъста зелена сърпица, гдето и пуснахме конете на паша. Отведнъж дружината се съживи, като че да беше заспала досега, всички заговориха от един път, на всеки му стигаше умът да дава различни планове, с една реч — морето ставаше до коляно, щом дружината помириса, че наскоро ще да се яде хляб.

— Хич где се е чуло и видяло, щото човек да остане гладен в Стара планина — говореха някои изпомежду пламенните и устата им се наливаше с жидкост, щом погледваха към кошарата, която беше захванала да се закрива вече от едно облаче мъгла.

Мнозина захванаха да тананикат бунтовните песни, които бяха забравили в разстояние на два-три деня. Героинята ни, госпожа Йонка, на която досега съвсем не се слушаше гласът и на която бялото лице в разстояние на два деня бе заприличало на мъртвешко, като всяка къщовница жена, била си отделила настрани в дисагите още на Петрич две-три пити хляб и до половин ока сирене за черни дни, без да я знае някой, разбира се. Но сега, когато подир малко щяхме да имаме вече топъл и пресен хляб и крехка агнешка плешка, тя намерила за излишно да носи сухите кори, които и раздаде по малко на момчетата с малката си ръчичка, като нафора. Друга по-голяма добрина на госпожа Йонка и не трябва на тоя свят…