Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Мъглата изново пак припадна и дъждът започна да роси изтънко. Петнадесет минути не бяха се изминали още, откак заминаха момчетата за кошарата, когато поставеният под долината караул ни извести, че долу в реката, накъдето заминаха момчетата, се чул глас на изгърмявание на пушки, но твърде глухо, като под земята, така щото и те самите не бяха в състояние да потвърдят тоя слух. Ние не обърнахме на това съобщение никакво сериозно внимание, понеже, като не бяхме се срещали още с потери из планината, в девствеността на която вярвахме още, въображавахме си, че никакви нападения са невъзможни. Докато се занимавахме да тълковаме кое е дало причина на караула да помисли, че пушки се хвърлят, ето че се зададе Бакърджията, сам, но не откъм оная страна, откъдето бяха заминали пред малко, а от противоположната. Подир Бакърджията се подаде и Янко Коприщенинът, скулестият кон на когото беше потънал в кръв отзад на гърба. Тия тичаха и двамата, доколкото им стигаше силата. Наближиха се и ние станахме да ги посрещнем, но що да видим? Сиромашкият Бакърджия беше облян в кръв, едната му ръка висеше като дърво, лицето му приличаше на бяла кърпа.

— Избиха момчетата! Гората е пълна с потери — едвам можа да изкаже той и клюмна гордата му глава нанадолу.

Юнакът бе съшибан с куршуми като решето. Лявата му ръка от долу до горе беше ударена на три места, куршумите бяха излезли, като изпокъсали абичката му неравно, през които дупки се виждаха цъфналите му меса. Черната кръв капеше по земята. Един от куршумите беше се плъзнал по кокала на ръката му, който беше разпрал месото чак до лакътя. На Янко Коприщенина беше ранен повечето конят, а само няколко сачми драмове бяха се спрели под кожата му. Най-гъсто ударили сачмите в джеба му на палтото, но пиринчената табакера си изпатила само, която беше разкривена и смазана като скъсан чехъл.

Това беше достатъчно. Мисълта, че ще да се гостяваме с балкански агнета, изчезна още на минутата като дим. В един миг всичките се намериха върху конете си. Само героинята ни не беше се притъкмила още, защото нейният багаж, като по-голям, в който се съдържаха всичките й скъпоценни вещи, не беше готов. Тя бе разпростряла някои неща да съхнат, понеже се бяха намокрили, които събираше по земята със сълзи на очите, а други оставяше да красят балканските шумки, понеже не оставаше време. Набързо Бакърджията и Янко разказаха, че като отивали за кошарата, били нападнати в дола от една турска потеря, която заседнала там. Те я видели, когато чак изгърмели пушките и няколко души от момчетата се гаврътпали на земята. В Бакърджията макар и да не беше останала кръв, но той пак се готвеше да отиде да търси своите изгубени другари. Според разказванието на същите, понеже повечето от момчетата останали живи и се разпръснали из гората кой накъдето види, то ние изпразнихме няколко пушки на въздуха, за да ни чуят и дойдат. Гъстата мъгла пак завзе своето място. Освен пет-шест души от злощастните пратеници, които достигнаха от разни места така също ранени, останалите ги нямаше никакви, тия бяха станали жертва. В числото на тия последните се намираше и далматинецът Сава, млад, черноок момък, който говореше всичките европейски язици и се отличаваше със своето образование между другите си съотечественици. Разказаха останалите му живи другари, че го видели, когато коленичил в шумата, след като се изпразнили върху му няколко пушки. Брат му, мисля Джуро, който беше с нашата чета, не можеше да се побере в кожата си. Едри сълзи се впуснаха по неговото грубо работническо лице, заплака той като дете за участта на своя мил братец.

— Ах, мой единоутробен брат!… Какво ще да кажа аз на наша стара майка, когато тя ме попита: „А где Сава?“

Това каза Джуро и потегли да отиде да отмъстява за брата си, като си изпразни в същото време и пушката на въздуха, за да я напълни с пресен фишек; по скоро трябваше пак да се върне, защото гъстата мъгла връзваше ръцете всекиму. Изохтя той още няколко пъти из дълбочините на сърцето си и сълзите набраздиха изново почернялото му лице, което едва ли беше виждало сълзи досега. От разказванието на разбитите момчета ние се научихме и за участта още на две момчета, родом от с. Калугерово, които, промушени от неприятелските куршуми, захлюпили се надолу с лица в реката! Тук тия сложили своите кости за свободата и славата на България. Тук падна и Савата. Той нахрани балканските орли за свободата на другиго, за славата на един чужд народ, който никога няма да спомене памятта му!…